− Триполи ли? – попитаха А и Б едновременно. – И какво ще правите там?
Тя нямаше достатъчно убедителен отговор. Нейната цел през всичките години беше Националната библиотека в Претория. Ала сега не можеше да тръгне натам. Трябваше да напусне страната. А и Кадафи в Либия подкрепяше АНК, нали така?
Номбеко каза, че иска да отиде в някоя приятелски настроена страна за разнообразие, и от тази гледна точка Либия й звучала добре. Ала при всички положения, ако господа агентите имали по-подходяща идея, била готова да ги изслуша.
− Само без Тел Авив или Йерусалим. Нали разбирате, планирам да преживея поне до края на тази седмица.
Агент А се чувстваше все по-очарован от жената на шефския стол срещу него. Налагаше се да бъдат нащрек, за да не успее тя да постигне своето. Номбеко трябваше да осъзнае, че не беше в позиция да преговаря – че за самото измъкване от базата нямаше друг избор, освен да се довери на агентите, на които не можеше да се довери. Но че поне след това би могла да повлияе на обстоятелствата в своя полза. Проблемът й обаче беше, че за нея нямаше да има следващи стъпки. В момента, в който капакът на багажника хлопнеше отгоре й, тя щеше да е на път към собствения си гроб. А тогава вече нямаше да има значение какво пишеше на билета. Триполи, защо не? Или пък Луната.
Ала първо трябваше да си изиграят играта докрай.
− Да, Либия сигурно ще свърши работа – каза агент А. – Наред с Швеция това е страната, която се обявява най-категорично срещу южноафриканската система на апартейд. Там ще получите политическо убежище за десет секунди, ако пожелаете.
− Чудесно! – възкликна Номбеко.
− Кадафи, разбира се, си има своите особености – продължи агентът.
− Особености?
Агент А с готовност се впусна в пространен разказ за умопобъркания лидер в Триполи, който веднъж нападнал Египет с гранати само защото египетският президент не отказал разговор с Израел. Нямаше да навреди да покаже на госпожица Номбеко, че е загрижен за нея. Да изгради доверие чак до неизбежния изстрел в тила.
− Да, Кадафи търси да се сдобие с ядрено оръжие точно толкова, колкото и Южна Африка, само че до момента недостатъчно успешно.
− Олеле – каза Номбеко.
− Е, поне може да се утешава с факта, че притежава запаси от близо двайсет тона горчичен газ, както и най-голямата фабрика за химически оръжия в света.
− Олеле – повтори Номбеко.
− Освен това е забранил всякаква опозиция, всякакви стачки и демонстрации.
− Мили боже – възкликна Номбеко.
− И убива всеки, който му се противопостави.
− Нищо човешко ли няма у себе си този Кадафи? – попита Номбеко.
− О, напротив – отговори агентът. – Да не забравяме, че се погрижи за бившия диктатор Иди Амин, когато той беше принуден да избяга от Уганда.
− Да, четох нещо за това – вметна Номбеко.
− Има още за разказване – продължи агент А.
− Или пък не – каза Номбеко.
− Разберете ме правилно, госпожице Номбеко. Ние се тревожим за вашето здраве, не искаме нищо лошо да ви се случи, макар и току-що да намекнахте, че не можете да ни имате доверие. Признавам, че това предположение дълбоко засегна и двама ни. Ала ако желаете да отидете в Триполи, ние, разбира се, ще го уредим.
„Това прозвуча чудесно“, помисли си агент А.
„Това прозвуча чудесно“, помисли си агент Б.
„Това е най-голямата глупост, която съм чувала през целия си живот – помисли си Номбеко. – А аз все пак съм общувала както с асистенти от отдел „Чистота“ към общината на Йоханесбург, така и с алкохолизирани инженери с изкривена представа за самите себе си.“
Агентите се тревожели за нейното здраве? Може и да бе родена в Совето, но не беше вчерашна.
Либия вече не звучеше като толкова приятно място.
− Тогава Швеция? – попита Номбеко.
Да, вероятно тази страна била за предпочитане, смятаха агентите. Вярно, че там съвсем наскоро убили министър-председателя си, ала поне обикновените хора можели да се разхождат спокойно по улицата. Пък и както вече били казали, шведите с готовност приемали южноафриканци, стига да са противници на режима на апартейд, а агентите имали основание да вярват, че тя е.
Номбеко кимна. След това се умълча. Знаеше къде се намира Швеция. Едва ли не на Северния полюс. Далеч от Совето, което, разбира се, беше добре. Далеч от всичко, което до този момент бе част от живота й. Какво въобще можеше да й липсва от тук?
− Ако има нещо, което чувствате, че бихте искали да вземете със себе си в Швеция, ние, естествено, ще направим всичко по силите си да удовлетворим желанието ви – каза агент Б, за да укрепи доверието без съдържание.