„Ако продължите още малко така, почти ще започна да ви вярвам – помисли си Номбеко. – Но само почти. Би било изключително непрофесионално от ваша страна да не се опитате да ме убиете веднага щом получите това, което ви трябва.“
− Една кутия със сушено месо от антилопа би ми дошла добре – каза тя. – Не ми се вярва в Швеция да имат антилопи.
Не, и агентите не мислели така. Те веднага щели да уредят етикети за един голям и един малък пакет. Бомбата в сандъка щяла да бъде изпратена до Министерството на външните работи в Йерусалим чрез посолството в Претория. А месото от антилопа госпожица Номбеко можела да получи няколко дни по-късно в посолството на Израел в Стокхолм.
− Значи, се споразумяхме, нали? – попита агент А и си помисли, че всичко се нарежда по възможно най-добрия начин.
− Да – отговори Номбеко. – Споразумяхме се. Само още нещо.
Още нещо? Агент А притежаваше силно развито чувство за работата, която вършеше. Сега заподозря, че двамата с колегата му се бяха зарадвали на успеха си твърде рано.
− Разбирам, че времето ни притиска – рече Номбеко. – Но има нещо, за което трябва да се погрижа, преди да тръгнем.
− Да се погрижите ли?
− Ще се видим тук след час, в един и двайсет. Най-добре да побързате, ако искате дотогава да сте набавили както самолетния билет, така и месото от антилопа – заключи Номбеко и излезе през вратата зад бюрото на инженера, водеща към стаята, до която само тя имаше достъп.
Двамата мъже останаха сами в кабинета.
− Дали не я подценихме? – обърна се агент А към колегата си.
Агент Б изглеждаше притеснен.
− Ако ти вземеш билета, аз ще осигуря месото – каза той.
***
− Виждате ли какво е това? – попита Номбеко, когато срещата бе подновена, и постави един нешлифован диамант върху бюрото на инженер Вестхойзен.
Агент А беше всестранно развит човек. Например можеше с лекота да установи, че една глинена гъска от династията Хан е била изработена през седемдесетте години на XX век в Южна Африка. Беше в състояние веднага да прецени и че това, което се намираше пред него, вероятно бе на стойност около един милион шекела.
− Виждам – каза той. – Какво целите, госпожице Номбеко?
− Какво ли? Да стигна до Швеция. Не до някоя дупка зад храст в саваната.
− И затова искате да ни дадете този диамант? – намеси се агент Б, който, за разлика от А, навярно все още подценяваше Номбеко.
− За каква всъщност ме вземате, господин агент? – попита тя. – Не, с диаманта искам само да ви покажа, че е възможно да съм изнесла един малък пакет от базата, откакто за последно се видяхме. Сега вие трябва да решите дали вярвате, че наистина съм успяла, с помощта на, да речем, един такъв диамант. И след това съм получила потвърждение, че въпросният пакет е стигнал до получателя си, с помощта на още един диамант. Трябва да решите дали вярвате, че някой от двеста и петдесетте горди и твърде нископлатени служители в „Пелиндаба“ може да се е съгласил на подобно споразумение. Или не вярвате.
− Не разбирам – призна агент Б.
− Лично аз се опасявам от най-лошото – промърмори А.
− И с право – рече Номбеко и се усмихна. – Записах предишния ни разговор, по време на който вие признахте убийство на южноафрикански гражданин, както и опит за кражба на южноафриканско оръжие за масово унищожение. Сигурна съм, че и двамата съзнавате какви биха били последствията за вас и за вашата държава, ако записът бъде изслушан в… кой знае? Къде точно съм го изпратила, ще запазя за себе си. Но получателят е потвърдил чрез моя подкупен куриер, че е стигнал там, където трябва. Тоест вече не се намира на територията на базата. Ако го взема в рамките на двайсет и четири, не, простете, двайсет и три часа и трийсет и осем минути – как само лети времето, когато човек се забавлява, – имате думата ми, че ще изчезне завинаги.
− А ако не го вземете, ще стане публично достояние? – попита А.
Номбеко не сметна за необходимо да му отговаря.
− Мисля, че срещата ни приключи. Интересно дали ще преживея пътуването в багажника. Във всеки случай имам чувството, че шансовете ми се увеличиха. А бяха нулеви.
При тези думи се изправи и каза, че месото от антилопа трябва да бъде доставено в отдела за изходяща поща до трийсет минути, а тя самата възнамерявала да се погрижи същото да се случи и с бомбата. След това очаквала да получи необходимите документи, печати и формуляри, за да бъдат пратките недостъпни за всеки, който не иска да се забърква в дипломатическа криза.
А и Б кимнаха мрачно.
***
Израелските агенти направиха разбор на възникналата ситуация. Допускаха, че проклетата чистачка разполага със запис на предишния им разговор, но не бяха толкова сигурни, че е успяла да го изнесе от „Пелиндаба“. Тя очевидно притежаваше поне един нешлифован диамант, а имаше ли един, можеше да има и повече. А имаше ли повече, беше възможно някой от служителите с достъп до секретна информация да се е поддал на изкушението и да е осигурил своето собствено финансово положение и това на семейството си за цял живот. Възможно, ала не задължително. Вярно, че чистачката (вече не я наричаха с името й, тъй като ги дразнеше твърде много) бе прекарала в базата единайсет години, но агентите никога не я бяха виждали да разговаря с друг бял човек освен с инженера и със самите тях. Наистина ли някой от двеста и петдесетте служители беше продал душата си на жената, която зад гърба й наричаха чернилка?