Когато агентите добавиха и сексуалния елемент, тоест възможността, или по-скоро риска, чистачката да е включила и тялото си в залога, везните се наклониха в нейна полза. Този, който беше достатъчно неморален, за да й прави услуги в замяна на един диамант, спокойно би могъл впоследствие и да я предаде. Ала този, който в допълнение очакваше и сексуално приключение, щеше да си държи езика зад зъбите.
Агентите А и Б заключиха, че съществуват шейсет процента риск Номбеко действително да притежава такъв силен коз и четирийсет процента вероятност това да е блъф. Тези прогнози бяха доста неблагоприятни. Вредата, която можеше да бъде причинена на тях самите и – преди всичко! – на израелската държава, беше неизмерима.
Затова накрая решиха, че чистачката ще дойде с тях в багажника на колата, както бяха планирали, ще получи билет за Швеция, както бяха планирали, десетте килограма месо от антилопа ще й бъдат изпратени в Стокхолм, както бяха планирали, но няма да получи планирания куршум в тила. Или в челото. Или където и да било другаде.
Жива тя продължаваше да е опасна. Ала в момента представляваше по-голяма заплаха, ако беше мъртва.
Двайсет и девет минути по-късно агент А връчи на Номбеко самолетния билет и обещаното месо от антилопа, както и по два екземпляра надлежно попълнени формуляри за дипломатическа пратка. Тя благодари и добави, че ще е готова за отпътуване след петнайсет минути, искала само да се увери, че двата пакета ще бъдат изпратени както трябва. С това имаше предвид – ала не го каза, – че се налагаше да поговори сериозно с трите китайски момичета.
− Един голям и един малък пакет? – попита малката сестра, която беше най-изобретателна от трите. – Ще имаш ли нещо против, ако…
− Точно за това исках да говоря с вас – прекъсна я Номбеко. – Тези пакети не бива да се изпращат на майка ви в Йоханесбург. Малкият е за Стокхолм, за мен. Надявам се, че това самò по себе си е достатъчна причина да не го пипате, нали? Големият е за Йерусалим.
− Йерусалим ли? – повтори средната сестра.
− В Египет – поясни голямата.
− Ще заминаваш ли? – попита малката.
Номбеко се зачуди как на инженера въобще можеше да му е хрумнало да възложи на трите момичета отговорността за пощенските пратки.
− Да, но не казвайте нищо на никого. Ще се измъкна от тук след малко. Ще отида в Швеция. Сега трябва да се сбогуваме. Вие бяхте добри приятелки.
Всички се прегърнаха.
− Пази се, Номбеко – заръчаха китайските момичета на кхоса.
− 再见 – отговори Номбеко. – Сбогом!
След това влезе в кабинета на инженера, отключи чекмеджето на бюрото му и взе паспорта си.
− Маркет Тиътър, пазара, Централен Йоханесбург, ако обичате – каза Номбеко на агент А, докато се вмъкваше в багажника на дипломатическия автомобил.
Звучеше като клиент, който се обръща към таксиметров шофьор. Също така изглеждаше, сякаш познава Йоханесбург от край до край и знае къде отива. В действителност няколко минути по-рано бе успяла да разгърне един от най-новите справочници в библиотеката на „Пелиндаба“ и да намери мястото, за което можеше да се предполага, че е най-гъстонаселеното в цялата страна.
− Разбирам – кимна агент А. – Тръгваме натам.
И затвори капака на багажника.
Това, което разбираше, беше, че Номбеко няма да ги остави да я закарат при човека, който в момента държеше записа в ръцете си, за да убият и двамата. Разбираше също и че щом пристигнат, ще успее да им се изплъзне в гъмжилото от хора за по-малко от две минути. Разбираше, че тя беше спечелила.
Първия рунд.
Ала щом бомбата се озовеше в Йерусалим, нямаше да има физически доказателства там, където не трябваше да има. Тогава записът можеше да бъде пускан когато и да е, където и да е, достатъчно бе да отричат. Всички, така или иначе, бяха против Израел. Ясно беше, че подобни записи се разпространяват. Само по тази причина обаче да им се вярва, беше смехотворно.