− Вземете страната тогава.
Басутоланд стана Лесото, вождът Сееисо стана крал Мошеш II, а Табо – новият абсолютен фаворит на краля. С него се отнасяха като с член на семейството и дори му бе връчена кесия с нешлифовани диаманти от най-богатата мина на страната, които струваха цяло състояние.
Ала един ден той просто изчезна. И имаше непреодолимата преднина от двайсет и четири часа, преди кралят да разбере, че малката му сестра, която пазеше като зеницата на окото си, нежната принцеса Масееисо, е бременна.
Един черен, мръсен и вече полубеззъб мъж в Южна Африка през шейсетте години не можеше по никакъв начин да се впише в света на белите. Затова след злополучния инцидент в бившата Басутоланд, веднага щом продаде най-незначителния от диамантите си в най-близкия бижутериен магазин, Табо побърза да тръгне към Совето.
Там намери свободна барака в сектор Б. Нанесе се, натъпка обувките си с банкноти и зарови приблизително половината от диамантите в пръстения под. Останалите мушна в различни дупки в устата си.
Преди да се заеме да обещава твърде много на колкото се може повече жени, Табо боядиса бараката си в красиво зелено – тези неща впечатляваха дамите. И купи линолеум, за да покрие пода.
Прелъстяването се осъществяваше във всички сектори на Совето, но след известно време изключи своя собствен, за да може между похожденията да седи и да чете пред бараката си, без да бъде обезпокояван повече от необходимото.
Освен да чете и да прелъстява, Табо се захвана и да пътува. Надлъж и нашир из Африка, два пъти годишно. Това му осигуряваше както житейски опит, така и нови книги.
Ала винаги се връщаше в бараката си, колкото и независим финансово да беше. Това се дължеше не на последно място на факта, че половината му богатство се намираше на трийсет сантиметра под линолеума – долното му чене все още беше в твърде добро състояние, за да могат всички диаманти да се поберат в устата му.
Минаха няколко години, преди из бараките на Совето да започнат да шушукат. Откъде вземаше всичките си пари перкото с книгите?
За да спре клюките, докато не са пуснали корен, Табо реши да си намери работа. Най-лесно му се стори да стане чистач на външни тоалетни за няколко часа седмично.
Колегите му бяха предимно млади, пропили се мъже без бъдеще. Тук-там и някое дете. Сред тях имаше едно тринайсетгодишно момиче, което бе забило ножица в бедрото му само защото случайно бе отворил погрешната врата към душа. Всъщност беше си точната врата. Момичето не бе подходящо. Прекалено младо. Без никакви форми. Нищо по вкуса на Табо, освен в краен случай, ако много го е закъсал.
От удара с ножицата го беше заболяло. А сега момичето стоеше пред бараката му и искаше той да го научи да чете.
− С огромно удоволствие бих ти помогнал, но утре тръгвам на път – каза Табо и си помисли, че навярно би било най-добре за него наистина да постъпи така.
− На път? – попита Номбеко, която през целия си тринайсетгодишен живот не беше напускала Совето. – Къде ще ходиш?
− На север – отговори той. – След това ще видя.
***
Докато Табо го нямаше, Номбеко порасна с една година и бе повишена. И бързо започна да се изявява като способен шеф. Чрез умело измислена система, при която секторът се разделяше на зони по демографски принцип вместо по размер или репутация, постигна по-ефективно използване на външните тоалетни.
− Подобрение с трийсет процента – похвали я нейният предшественик.
− Трийсет цяло и два – поправи го Номбеко.
Предлагането отговаряше на търсенето и обратно и в бюджета остана излишък за четири нови перални и санитарни обекта.
Четиринайсетгодишното момиче се изразяваше изключително добре, предвид езика на мъжете от обкръжението му (всеки, който някога е водил разговор с чистач на външни тоалетни в Совето, знае, че половината от думите не са подходящи да бъдат отпечатани, а другата половина – дори и помислени). Способността на Номбеко да борави с думите и да формулира изречения беше отчасти вродена. Ала освен това в един ъгъл на офиса имаше радиоприемник, който тя от съвсем малка включваше веднага щом се окажеше близо до него. Винаги го настройваше на станция, която излъчваше новини и дебати, и слушаше с интерес – не само какво казваха, но и как го казваха.
От седмичната рубрика „Африка пред погледа ни“ Номбеко за първи път разбра, че съществува свят извън Совето. Той не беше непременно по-хубав или по-обещаващ. Ала беше извън Совето.