− Разкажи ми още! – окуражи го тя.
Той си помисли, че работата се опича (учудващо е колко заблуден може да бъде човек). Приближи се една крачка към момичето и продължи с това, че на път за къщи минал през Киншаса, за да помогне на Мохамед Али преди „Грохот в джунглата“ – боксовия мач в тежка категория с непобедимия Джордж Форман.
− Боже, колко вълнуващо – каза Номбеко и си помисли, че историята, макар и измислена, наистина беше такава.
Табо се усмихна толкова широко, че тя видя как нещо проблясва между зъбите, които все още имаше в устата.
− Ами в действителност непобедимият Форман беше този, който търсеше моята помощ, но аз чувствах, че… − започна той и не спря до момента, в който Форман бил нокаутиран в осмия рунд, а Али благодарил на своя близък приятел Табо за безценната подкрепа.
Жената на Али пък била очарователна.
− Жената на Али? – попита Номбеко. – Нали не искаш да кажеш, че…
Табо избухна в смях, та чак челюстите му задрънчаха. След това отново стана сериозен и се приближи още повече.
− Ти си много красива, Номбеко – рече той. – Много по-красива от жената на Али. Какво ще кажеш двамата с теб да се съберем? Да се преместим някъде заедно.
При тези думи обви раменете й с ръка.
Тя си помисли, че „да се премести някъде“ звучи прекрасно. Където и да е всъщност. Но не и заедно с мазника. Днешният урок, изглежда, бе приключил. Номбеко заби ножица и в другото бедро на Табо и си тръгна.
На следващия ден дойде в бараката на Табо и му каза, че не се е явил на работа, а не е предупредил, че ще отсъства.
Той отвърна, че го болели и двете бедра, особено едното, и госпожица Номбеко добре знаела причината за това.
Да, и щяло да стане по-зле, защото следващия път нямала намерение да забие ножицата нито в едното, нито в другото му бедро, а някъде между тях, ако чичо Табо не започнел да се държи прилично.
− Освен това вчера не само видях, ами и чух какво имаш в грозната си уста. Не се ли държиш както трябва оттук нататък, обещавам да разкажа на колкото се може повече хора.
Табо загуби ума и дума. Пределно ясно му беше, че нямаше да живее дълго, ако богатството му станеше обществено достояние.
− Какво всъщност искаш от мен? – попита той с жален глас.
− Искам да мога да идвам и да сричам думите в книгите ти, без да се налага да нося нова ножица всеки ден. Ножиците са скъпи за тези от нас, чиито усти са пълни със зъби вместо с други неща.
− Не може ли просто да се махнеш от тук? – попита Табо. – Ще ти дам един от диамантите, ако ме оставиш на мира.
Беше успявал да постигне целта си с помощта на подкупи преди, но не и този път. Номбеко заяви, че не я интересуват никакви диаманти. Това, което не й принадлежало, не й принадлежало и толкоз.
Много по-късно, в друга част на света, щеше да се окаже, че животът е далеч по-сложен.
***
По ирония на съдбата животът на Табо бе отнет от две жени. Те бяха израснали в Португалска Източна Африка и се прехранваха, като убиваха бели фермери, за да им откраднат парите. Тази дейност вървеше добре, докато траеше гражданската война.
Ала с обявяването на независимостта и приемането на името Мозамбик фермерите, които все още бяха в страната, трябваше в срок от четирийсет и осем часа да я напуснат. Тогава на жените не им остана нищо друго, освен да започнат да убиват заможни чернокожи. От бизнес гледна точка тази идея беше много по-лоша, тъй като почти всички чернокожи, от които би могло да се открадне нещо, принадлежаха към управляващата в момента марксистко-ленинска партия. Така че не след дълго жените бяха обявени за издирване и подложени на преследване от страховитата полиция на новата страна.
Ето защо се насочиха на юг. И изминаха целия път до покрайнините на Йоханесбург, до отличното скривалище, каквото представляваше Совето.
Ако най-големият бедняшки квартал на Южна Африка имаше предимството, че човек можеше да се изгуби в тълпата (стига да е чернокож), то недостатъкът му беше, че всеки отделен бял фермер в Португалска Източна Африка разполагаше с повече средства, отколкото всички осемстотин хиляди жители на Совето, взети заедно (с изключение на Табо). Ала жените изпиха няколко хапчета в различни цветове и се настроиха да убиват. След известно време стигнаха до сектор Б и там, зад редицата от тоалетни, съзряха една зелена барака, изпъкваща сред морето от ръждивокафяви и сиви. Човек, който си боядисва бараката в зелено (или в какъвто и да било друг цвят), сигурно е пълен с пари, помислиха си те, влязоха вътре през нощта, забиха нож в гърдите на Табо и го завъртяха. Сърцето на мъжа, измамил толкова жени през живота си, бе накълцано на парчета.