— Май трябва да се махнеш от таз къща, детето ми — бе я предупредила Молси на следващата сутрин, след като Сара й бе разказала за случилото се. Трябваше по някакъв начин да й обясни похабената възглавница и раната от изгорено върху лявата си ръка. — Не съм те отгледала, та да те провали тоз рус дявол.
Момичето въздъхна и поправи превръзката от мас и захар върху ръката си. Петънцето беше вече съвсем малко и почти заздравяло, но Молси бе настояла да го превърже за последен път. От очите на старата жена бликаха сълзи.
— Вероятно мистър Рикетс ще ме очаква в хотела, когато пристигна — каза тя на Саймън. Арчибалд сигурно се е досетил, че не трябва да изпраща отговор, за да не попадне в чужди ръце.
— Да, мис.
— Трябва да е получил писмото ми преди три дни, което сигурно е съвсем достатъчно да се уреди свещеник и… ами каквото там трябва. — Един венчален пръстен щеше да бъде нещо великолепно, но едва ли беше необходимо. Венчавката не беше по любов. Може би съществуваше някаква взаимна привързаност…
Което напълно я устройваше, разсъждаваше Сара. Като всяка практична натура, тя не беше романтичка.
Големия Саймън прочисти гърлото си, изразявайки неодобрение, но тя се опита да не му обръща внимание. Всичко щеше да бъде наред. Трябваше да бъде.
— А сега помни, че двамата с Молси трябва да тръгнете с мистър Рикетс, когато дойде да ви вземе, независимо дали аз съм с него или не. — Вече бе дала и на двамата пари за път, въпреки че не искаха да ги приемат. — Трябва да си съберете нещата и да сте готови, когато настъпи моментът.
— Да, мис.
Сара въздъхна. С всяка измината миля съмненията й нарастваха, ала щом пристигнаха, си каза, че дори един толкова несигурен план е по-добър от липсата на план изобщо.
Хотелът — представителна постройка — се извисяваше на източната страна на канала и изглеждаше нов, препълнен и много оживен. Сара седеше сковано на твърдата седалка и внезапно изпита задоволство, че е облякла една от двете си нови рокли.
По-хубавата пазеше за венчавката си.
Като хвърли подозрителен поглед през рамо, Саймън й помогна да слезе от двуколката. Районът се славеше и като място за ловци на роби, идващи от двете страни на границата. Въпреки това, той отказа да си тръгне, преди да види повереницата си безопасно настанена, следвайки я почтително с шапка в ръка през цялото фоайе, докато тя крачеше към рецепцията.
Сара нае стая в крилото към Каролина, подписа се в регистъра и изслуша със зле прикрито нетърпение собственика, който хвалеше удобствата на хотела си.
— Ето там е трапезарията, мис, и най-хубавата храна, която можете да намерите между Чарлстън и Бостън.
Сара прие думите му с доверие, тъй като нямаше никакъв опит с храненето навън.
— А това тук е барът — продължи той с извинителен тон, тъй като по-неугледна клиентела от тази, която сновеше от двете страни на двукрилата врата, едва ли можеше да се намери.
През главата й мина мисълта, че цялото фоайе на хотела е изпълнено предимно с мъже и само тук-там се мяркаше по някоя жена, но преди да успее да спомене този факт, собственикът продължи:
— Ако ми позволите, мис, ще ви запозная с мисис Бест, която винаги отсяда тук, когато посещава децата си в Хамптън.
Облекчена да разбере, че наоколо има поне една уважавана дама, Сара измърмори нещо в отговор.
— И така, както ви споменах, разполагаме с осем отделни стаи — по четири във всяко крило — и всяка със собствена камина. През онази врата там — той посочи през рамото си — ще намерите външните тоалетни и самостоятелен, постоянно течащ душ само на няколко стъпала от задната врата.
Като се чудеше дали той репетира речта си всяка вечер, преди да си легне, Сара кимна.
— Всичко това звучи чудесно. А сега, ако обичате, бихте ли посочили стаята ми, моля. Прислужникът ми очаква да отнесе багажа.
Няколко минути по-късно, застанала до вратата на пренаселения хотел, Сара наблюдаваше Големия Саймън, който се отдалечаваше с разбитата двуколка. Заля я вълна на отчаяние и тя си наложи да потисне порива да изтича след него и да му каже да се върне.
Е, добре. Вече бе изгорила мостовете зад себе си. Каквото и да я очакваше, то едва ли щеше да бъде по-лошо от онова, което бе загърбила.
С тази съвсем навременна мисъл тя се извърна и се стегна под погледите — някои похотливи, други просто любопитни, — които й отправиха мъжете, сякаш нямащи никаква друга работа, освен да се размотават из фоайето.
Вечерята беше много по-приятна, отколкото бе очаквала. Наистина Арчибалд още не беше пристигнал, нито пък си бе запазил стая, но жената, на чиято маса я настаниха, се оказа вдовица на средна възраст от Елизабет Сити, която можеше да разговаря весело на всякакви теми и всъщност непрекъснато го правеше.