— Така че, мадам, отговори ми на един въпрос. Ако един мъж реши да ухажва една жена, дали трябва да започне с цветя и красиви дреболии, или пък с бонбони и ласкателства?
Сара го погледна и той се зачуди защо не я бе попитал направо какво би желала тя.
— Е, аз не мога да говоря от името на другите жени. Никога не ми се е налагало да мисля по този въпрос — бавно отговори тя.
Той веднага си помисли за Рейф с неговите рози и нежности от рода на „мила“. Изкашля се и продължи:
— Да… Всъщност аз нямах предвид другите жени. Говорех за теб. Мога да ти нося цветя, дрънкулки и бонбони, стига само да ми кажеш кои предпочиташ.
— Джерико, не е необходимо да го правиш. Наистина. Аз съм вече твоя съпруга. Това не е като… като да се опитваш да ме спечелиш.
По дяволите, точно това беше! Но преди да успее да направи следващото движение, на вратата се почука, което им напомни за поръчаната вечеря. Беше поръчал най-доброто от кухнята на хотела и се надяваше, че ще е по-добро от супата от костенурки, предлагана в „На половината път към дома“.
Докато прислужникът постилаше масата и подреждаше блюдата, Джерико размишляваше върху думите на Сара. Не, не му се налагаше да се опитва да я спечели. Тя беше вече негова, поне според закона. Но той знаеше, че това не му е достатъчно. Не му стигаше дори да я има в леглото си, въпреки че обратното му се струваше немислимо. С огромни усилия на волята си бе наложил да не се връща обратно при нея, докато не си изясни онези особени чувства, които го бяха завладели от момента, в който я бе понесъл на ръце към спалнята си, и да реши дали не би могъл да насочи всичко в правилна посока. Един мъдър капитан никога не отплаваше, преди да е проучил курса.
С елегантен жест отмести стола, след това го приближи към нея, като се опитваше да не обръща внимание на уханието, което се излъчваше от косите й. Една от фибите се бе разхлабила и той протегна ръка да я поправи, но веднага се отказа. Ако я докоснеше сега, може би никога нямаше да успеят да привършат с вечерята, а за онова, което им предстоеше, щяха да се нуждаят от всичките си сили.
— Опитай този бифтек — предложи й. — И, струва ми се, този доматен сос изглежда доста апетитно, не мислиш ли? Ето, има и достатъчно хляб. Вземи си и малко масло. — Тя също щеше да има нужда да се подкрепи, ако онова, което мислеха, бе съдено да се осъществи.
— О, шумът от дъжда по покрива е много приятен, нали? Обичам да спя, когато капките барабанят по този начин. У дома спях в една таванска стая и…
Погледът й срещна неговия и двамата се изчервиха. Зад тях е необикновените си размери се простираше леглото. А точно зад паравана беше онази вана…
Джерико се изкашля и се намръщи.
— Изяж си вечерята, Сара. Става късно. — Забележката не беше особено остроумна дори за бивш моряк, помисли си мрачно той.
Тя въздъхна и той се зачуди дали от нетърпение или от неудобство. Жената вдигна вилицата си. Господи, аз я обичам, каза си наум той и на свой ред взе своята.
Двадесет и втора глава
Безкрайната вечеря бе прекъсвана от кратки разговори, последвани от неловко мълчание. И Сара, и Джерико бяха наясно е онова, което щеше да се случи, но не знаеха кога. Той побутваше месото в чинията си, докато си представяше как я разсъблича, как я полага върху леглото и се отпуска върху нея, как потъва дълбоко в тялото й и я люби, докато и двамата изпаднат в екстаз.
Размърда се неловко върху креслото, след това наряза месото на хапки и започна да се храни, без изобщо да обръща внимание на това, което яде.
На Сара й се струваше, че ще припадне. Никога не й се беше случвало, но сега, изглежда, бе напълно подходящ момент да опита. Как човек можеше да желае нещо толкова силно и в същото време да се страхува от него?
Никога не беше обръщала внимание на широчината на раменете му. На начина, по който сякаш изпълваше стаята с присъствието си. И все пак, въпреки фигурата си, той беше учудващо грациозен. Първото нещо, което бе забелязала у него, бе походката му. Сигурно бе свързана с усилието да се запази равновесие върху люлеещата се палуба, предположи тя, припомняйки си колко силни бяха изглеждали бедрата му, когато го бе видяла да лежи ранен.
Господи, в стаята ставаше все по-горещо! Човек можеше да си помисли, че гори силен огън, а не само догарящи въглени, които дори не можеха да прогонят вечерната прохлада. Тайно избърса влажните си длани в салфетката, обели един домат, остави люспата в края на чинията си и се зае със следващия.