Той се изправи и внимателно я вдигна. Тя се остави в ръцете му, сякаш костите й бяха омекнали. Когато прегръдката му се разхлаби, за да вземе една от големите хотелски кърпи, стори й се, че ще се свлече на пода.
Джерико я понесе, шепнейки нещо като: „Спокойно!“ и „Не бързай!“, което не беше много романтично, но за нея звучеше като най-прекрасна мелодия.
Тази нощ Сара стана съпруга в пълния смисъл на думата. С един внимателен и нежен любовник, тя научи за тялото си неща, каквито не бе сънувала дори в най-дръзките си сънища.
След това пожела да узнае всичко за неговото. Пожела да разбере дали и той е обзет от същите чувства и защо. Дали усеща същото при допир на определени места по определен начин. Заедно те опитаха всичко, давайки воля на въображението си. Сара внезапно бе станала учудващо дръзка за удоволствие на Джерико, който проявяваше неподозирана нежност. Смяха се заедно и дори веднъж тя заплака.
Без особена причина. Просто не можеше да понесе всичкото това щастие и част от него се изля в сълзи.
Джерико бе разтревожен, докато тя не го успокои по най-приятния начин, който бе в състояние да измисли.
Събудиха се изгладнели точно преди да се зазори и закусиха със студени бисквити и меден сладкиш, които бяха останали на все още неприбрания поднос с вечерята им. Разговаряха за неща, които им се струваха особено важни, като за тоалетния комплект на майка й, който й бе върнат, след като бе изчезнал за кратко. И за тънкия том с неизчетени стихове, който Джерико бе намерил на тавана, но все още не бе разгръщал.
Любиха се отново и отново и рано следващия следобед, точно преди да потеглят към къщи, той й купи два чифта кожени пантофки е панделки и чифт боти, които според него бяха много подходящи за всеки ден във фермата. Като че ли цял живот бе живяла в града и бе носила само римски сандали и копринени чорапи.
Обеща да я откара до Норфолк, за да посетят всички магазини за завеси и килими.
— Бихме могли да отидем още сега, щом така и така си се заловила с това.
— О, не е необходимо — каза тя, трогната от щедростта му.
— Знам, Сара, но искам да го направя.
Тя едва не се разплака отново. Той я караше да се чувства като най-ценното нещо на света, без да произнесе и една дума, с която да я увери в любовта си.
Сара се замисли върху това. Стотици пъти се възпираше точно преди да му зададе въпроса, който извираше направо от сърцето й. Думите напираха да бъдат изречени, но тя не се решаваше да ги произнесе, докато не се увереше, че и той изпитва същото към нея.
О, тя знаеше, че я харесва. Знаеше и как да му достави удоволствие в леглото, но любовта беше нещо много повече от това. Любовта беше…
Е, човек не се научава да обича само за ден. Просто трябваше да бъде търпелива.
Небето бързо се разчистваше. Времето беше хладно, но не студено. Пушекът от торфените пожари почти не се усещаше. Сара бе приятно уморена и развълнувана от суетенето из магазините и движението по улиците. Множество кораби се провираха през тесния канал. Някои бяха закотвени близо до брега, а други отплаваха в открито море.
По пътя към дома Джерико й предложи да я научи да кара файтона.
— О, научи ме! — извика тя. — Карала съм двуколка, теглена от муле, и веднъж дори кола, теглена от два коня, по нашата алея, докато татко не ме залови и не ме напердаши здравата.
Сара се засмя, той също се засмя и тя си помисли, че никога през живота си не се бе чувствала толкова близка с друг човек. Това беше чудесно.
Тя караше през последните няколко мили от пътя. Минаха покрай живия плет, който отделяше тяхното имение от това на Рейф Търнбайфил. Сара попита какво се е случило с Айвидейл.
— Уверена съм, че той не я е отвлякъл наистина. Дори и Рейф не би могъл да отиде толкова далеч.
— По този въпрос мога да ти кажа само, че той би могъл да го направи, ако го иска достатъчно силно. — Джерико й отправи особен поглед, който тя не забеляза, защото бе съсредоточила вниманието си в усилията да овладее своенравния жребец. — Изглежда, разбрали са се по някакъв начин.
— Да са се разбрали? Онези двамата? Та те се хвърляха един върху друг като разярени котки всеки път, когато се видеха! — Джерико пое поводите от ръцете й и тя раздвижи схванатите си пръсти. Жребецът беше много по-труден за усмиряване, отколкото старият Блосъм.
— Все пак — спокойно отговори съпругът й, — предполагам, че си подхождат.
Когато приближиха мястото, където алеята се отклоняваше към дома на управителя и жилищните постройки за прислугата, Джерико й подаде поводите.
— Приберете се у дома, мадам. — Скъпа Сара, любима Сара. — Аз ще дойда веднага.