— Луиза беше бедна. Бедната, бедната Луиза! Не беше само бедна, но и тъпа и грозна. От друга страна, ти, сестричке Сара, не си чак толкова грозна, а пък и сега, след като Уайлд продаде кораба си, си доста богата вдовица.
— Аз не съм…
— Не си богата? О, не, напротив — изръмжа той и светлите му очи проблеснаха яростно. — Мислеше си, че няма да науча за това, нали? Не можеш да измамиш Тайтъс, Сара. Досега би трябвало да си разбрала поне това.
Той вдигна пръст пред лицето й. Ноктите му бяха мръсни и изпочупени, което някак си беше много по-плашещо, отколкото всичко, което говореше. Тайтъс никога не бе имал склонност към чистотата, освен ако не се налагаше, но винаги се бе гордял с иначе спретнатия си вид.
— Нали разбираш, Лейдимор ми разказа всичко. Лейдимор?
Кой, за бога, беше този Лейдимор?
— Тайтъс, не искаш ли чаша чай? Или кафе? Или може би предпочиташ чаша бренди?
Ако можеше да отвлече вниманието му поне за миг, би могла да го удари по главата с тежкия метален чайник, което щеше да й даде възможност да изтича и да потърси помощ.
Джерико, ела бързо!
Тогава погледът й попадна върху ножа, втъкнат между купчината чисто пране, и си помисли: Не! О, господи, не, иначе щеше да попадне право в капана, без да подозира нищо!
Джерико вървеше по покритата с окапали листа пътека, доволен, че бе наел толкова способен човек. Отводнителните канали вече бяха изкопани. Когато дойдеше време за сеитба, полетата щяха да бъдат сухи, а Мойер разполагаше с още петима мъже, които трябваше да се заемат с разчистването за пролетно засаждане. Наети едва вчера, те щяха да пристигнат след около седмица, така че почти всичката работа щеше да бъде свършена още преди да настъпи зимата. Жените им щяха да работят в къщата и според думите на управителя, всички те бяха много силни и сръчни.
Не би могло да се каже същото за съпругата на самия управител. Малката птичка наистина беше хубавица и той разбираше как един мъж може да бъде запленен от външността й. Но беше капризна жена, чиито оплаквания бяха повече, отколкото бълхите в козината на Бриг. Още преди да му предложи гостоприемството на новия си дом, тя започна да се оплаква от комина, който не теглел добре, от вратата, която скърцала непоносимо. Тоалетната била прекалено далеч от къщата и въпреки че имало четири прозореца, всеки от тях бил или много висок, или на съвсем неподходящо място.
Сега му стана ясно защо Айвидейл се бе изнесла и се бе настанила в господарския дом. Дори оборът би бил за предпочитане. Млечните крави поне не хленчеха.
Рейф и Айвидейл, размишляваше той, докато подритваше листата. Ето още една интересна двойка. Или той щеше да я оправи, или тя щеше да го съсипе. Джерико не се интересуваше кое от двете щеше да стане, но цял живот щеше да бъде благодарен на приятеля си, че го бе отървал от нея.
Рейф бе искал Сара. Джерико бе забелязал начина, по който я гледаше, когато мислеше, че никой не го забелязва. Бе видял колко добре се разбираха двамата, докато бяха отседнали в хотел „На половината път към дома“. Въпреки болките и лауданума, той ги бе чувал да се смеят, да си шепнат, бе чувал пляскането на картите и смеха на Сара, когато смяташе, че е успяла да го измами.
Рейф я бе наричал „мила“. Старото конте се смяташе за много опитен с жените. Букет рози, ласкави обръщения. Джерико изсумтя. Ако Сара искаше цветя, щеше да ги получи. Джерико щеше да я обсипе с тях. И с бонбони. И с бижута. Но преди всичко венчална халка. Много широка, за да се вижда отдалеч и всеки мъж наоколо да знае, че е омъжена.
Под розовия залез той се поспря, за да погледа ятото кресливци, което прелетя над него. И тогава чу Бриг.
— Иска ти се да хукнеш след тях, а, момчето ми? — промълви Джерико.
Може би трябваше да почисти старата пушка на дядо си и сам да ги последва. От много отдавна не бе прекарвал деня си, приклекнал в старата лодка в очакване на възможност за добър изстрел.
Бриг щеше да бъде доволен. По дяволите, той също!
Ботушите му бяха целите в кал, когато стигна до задната веранда. Земята все още не бе имала достатъчно време, за да изсъхне след последния дъжд. Точно се бе навел да ги събуе и да ги остави да бъдат почистени от икономката му, когато кучето притича край него, влачейки след себе си някаква връв, и нервно се спря пред вратата.
— Ела тук, момчето ми. Спокойно! — Постави ръка на главата му. Кожен ремък? Кой, по дяволите, би вързал кучето с кожен ремък? И на кого изобщо би хрумнало да го връзва?
Бриг втренчи в него малките си изпитателни очи, след това отново започна да скимти и да се върти пред вратата, опитвайки се да я отвори с муцуна.