Наоколо имаше само още две жени — възрастни сестри от Ню Лебанон, които, според думите на Корделия Бест, били най-големите клюкари в съседните щати.
— Името им е Джоунс. Брат им е пътуващ проповедник. Разпространява клюките им с Божията благословия. Докато дойде да ги прибере, сигурно вече ще са събрали повече неща за разказване, отколкото братя Грим, при това със също толкова малко истина в тях.
Сара беше облечена по модата, с кафява вълнена рокля и широка дантела около врата. Най-красивата от всичко, което бе носила досега, но със сигурност не беше нещо необикновено. Тази мисъл я накара да се зачуди защо тяхната маса привлича толкова много внимание от страна на шумните мъжки компании.
Със сигурност не ставаше въпрос за външността й, защото никога не бе мислила, че е нещо особено. Баща й бе твърдял, че като порасне, ще стане красавица, защото имаше тъмнокестенява коса и кадифени очи, но това така и не се бе случило. Кафявото си беше кафяво, а безличното — безлично, независимо какви епитети слагаш пред тях.
— Не се обръщайте нататък, но ми се струва, че сестрите Джоунс си шепнат нещо за една от нас — измърмори мисис Бест. Тя потупа претруфената си шапка. — Навярно се чудят откъде съм купила новата си шапка. Освен ако, разбира се, не се чудят коя сте вие и какво правите тук.
Вдовицата умираше от желание да й зададе и двата въпроса, но бе прекалено възпитана, за да го направи. Развеселена, Сара се запита какво ли би казала сътрапезницата й, ако знаеше, че е направила предложение за женитба на мъж, два пъти по-възрастен от нея, когото при това едва познаваше, и е дошла да се срещне с него в хотела, без дори да изчака отговора му.
— Сигурна съм, че обсъждат шапката ви — прошушна в отговор. — Прекрасна е с тези панделки.
— Глупости! По-вероятно говорят за лицето ви — великодушно допусна вдовицата.
— Лицето ми?
— Вие сте доста хубавичка, но вероятно се питат дали нямате… — Тя се наведе и прошепна: — … чуждестранна кръв. На ваше място бих опитала маска с краставица. Някои предпочитат меда, но аз лично отбягвам да слагам на лицето си нещо, което привлича мухите, защото бихте могли да завършите по-зле, отколкото, преди да започнете.
Жената беше наистина много любезна и Сара е усилие потисна смеха си.
— Предполагам, че имате предвид тена ми. Продължително време се занимавам с градинарство. А с тази моя коса, шапката винаги ми пречеше…
Продължиха да обсъждат шапките и най-доброто лечение за болен черен дроб, от който страдаше мисис Бест. След доста воднистия оризов десерт, който вдовицата буквално изгълта, а Сара само поразбърка, тя се извини и се качи в стаята си.
Старателно разреса косата си със сребърната четка, която беше принадлежала на майка й. Нея заедно със същото огледало, съд за фуркети от синьо стъкло, покривката, която майка й беше избродирала малко преди смъртта си, и поставените в рамки изсушени цветя бе взела със себе си в картонената кутия. Тези малко на брой вещи й помогнаха да направи стаята по-уютна. А за момента тя беше единственият дом, който имаше.
Утре, прошепна тя, застанала до прозореца, който се отваряше към верандата. Утре Арчибалд ще бъде тук, уверяваше се Сара, защото не можеше да приеме вероятността той да не я желае и изобщо да не пристигне.
Той щеше да дойде и те щяха да се оженят, и тя щеше да изпрати да й доведат Молси и Саймън, и всички щяха да започнат нов живот. Може би той нямаше да бъде по-вълнуващ, но щеше да бъде поне по-спокоен. Това напълно я устройваше, защото Сара бе започнала да подозира, че не е създадена за приключения.
Шумът от бара й пречеше да заспи. Тревогите също не й помагаха много, защото съзнанието й бе обзето от съмнения, независимо колко упорито се опитваше да се убеждава, че всичко ще се нареди точно така, както го бе планирала.
Напълно изтощена, почти се бе унесла, когато удари по вратата й я накараха да се изправи.
Той беше тук! Скачайки от леглото, тя посегна да запали лампата и извика:
— Идвам, идвам! Само секунда!
Щеше да бъде много по-прилично, мислеше си, ако той си бе наел стая и я бе посрещнал сутринта на закуска, но навярно действително беше необходимо да поговорят. Вероятно ставаше дума за някакви подробности, предположи тя, с които трябваше да се справят колкото може по-бързо.
Постави лампата на поличката до умивалника и отвори вратата, но веднага отскочи назад, защото двама пияни моряци почти нахълтаха в стаята.
— Извинете, господа, но сте сбъркали номера. Подпирайки се на касата на вратата, по-високият се заклатушка към нея. Тя го блъсна назад. Двамата се смееха, а по-дръзкият, с обица на едното ухо, успя да се приближи до нея и да я обгърне с ръце. Беше по-силен, отколкото изглеждаше — същински вол. За щастие беше и ужасно пиян.