Следобед снегът престана. Надвечер няколко слънчеви лъча си пробиха път през облаците. Денят беше минал, без да се случи нещо особено. Норийн похъркваше в салона, след като бе изпила повечко чашки от къпиновото вино на Големия Саймън.
И тогава се появи Тайтъс.
— Няма ли да дадеш на големия си брат целувчица? — насмешливо извика той и сграбчи Сара отзад.
Тя се измъкна от ръцете му и го изгледа.
— Големият доведен брат има нужда от баня. Вони на кокоши курешки.
Тайтъс се изсмя, но очите му останаха студени.
— Да, но този път спечелих. А сега не искаш ли да ми дадеш целувка?
Сара нямаше такова желание. По-скоро би целунала масата, върху която той залагаше парите си. Отправи се към кухнята, за да се заеме с приготвянето на вечерята. Смъкна престилката и се отпусна върху стола точно когато Тайтъс разказваше на майка си за последните си опити да си намери богата съпруга.
— Момичето на Джеймсови има език като бръснач. Няма значение колко пари има старият. За нищо на света не бих се оженил за нея.
От казаното Сара се досети, че момичето бе проявило достатъчно здрав разум, за да откаже на предложението му, и с усилие сдържа усмивката си.
Безспорно с русите си къдри, бледосини очи и съвършени черти доведеният й брат беше най-красивият мъж в околността. Съвсем случайно бе научила, че за да поддържа къдриците си, той всяка вечер ги навива на книжки. Веднъж бе допуснала грешката да спомене за тези му усилия и веднага бе накарана да съжалява. Оттогава се бе научила да хитрува. Тайтъс беше по-силен, но тя бе по-съобразителна. Ако не друго, Сара беше поне разумна млада жена.
Ала никакъв здрав разум не беше в състояние да спре апетита на доведеното й семейство към модните дрехи и капризи, нито пагубния навик на Тайтъс да залага на една карта кучета, коне и пари. За пет години бяха успели да пропилеят и последния цент от парите на баща й. Къщата и малко земя бяха останали, но и те се намираха в окаяно състояние. Притежаваха само малка зеленчукова градинка, която Сара обработваше с помощта на Големия Саймън, но ако не се случеше някое чудо, и тя скоро трябваше да бъде продадена. От многото работни ръце, които се бяха трудили на полето и се бяха грижили за къщата, бяха останали само Молси и Саймън, но и тях нямаше да ги бива още дълго. Артритът все по-често сковаваше Саймън, а с всеки изминал ден слухът на Молси отслабваше. И двамата бяха прекалено стари, за да си намерят работа, в случай че бъдат изгонени. Единствената им сигурност почиваше върху факта, че Норийн не би могла да наеме други на тяхно място. Просто не бяха й останали никакви пари. Бе продала всичко по-ценно, с изключение на няколко бижута, които неохотно даваше на сина си. Горчивата истина беше, че ако Тайтъс не си намереше богата съпруга, всички щяха да свършат в приют за бедни.
Колкото до Молси и Големия Саймън, тъй като бяха освободени, най-вероятно щяха да гладуват. В Норфолк живееха доста свободни негри, но местните хора не обичаха освободените роби.
На Сара никога не й бе минавало през ума, че може да се омъжи, да се премести в свой собствен дом и да прибере двамата си стари приятели при себе си. Сара не беше красива. Беше слабичка, с кафяви очи и обикновена кестенява коса, а от постоянната работа на открито кожата й бе придобила матов загар, който съвсем не бе на мода. Нямаше красиви дрехи, защото отдавна беше израснала или окъсала всичките си рокли. За последен път се бе явявала сред обществото преди четири години, когато беше само на петнадесет.
Оттогава изпитваше неудобство да се явява пред хората, тъй като знаеше, че те са наясно с положението й и я съжаляват. След като приятелките й се бяха задомили и създали собствени семейства, бяха престанали да я канят. Единственият мъж пък, който продължаваше да се отнася приятелски към нея, беше Арчибалд Рикетс. Той минаваше всеки месец, предлагайки различни джунджурии в търговския си фургон. Въпреки че беше два пъти по-възрастен от нея, Арчибалд винаги се радваше на компанията й.
Това бе меко казано, ако можеше да се съди по погледите му. По-късно бе започнал да й пише кога ще пристигне, за да е сигурен, че ще я завари вкъщи.
Норийн, разбира се, четеше всички писма, адресирани до Сара, освен ако Молси не успееше да се добере до тях първа. Не че се получаваха кой знае колко много, защото пощенските услуги бяха скъпи. Сара ценеше особено писмата, които й пишеше най-добрата й приятелка Кери, която се бе омъжила и преместила в Илиной. И естествено — бележките от Арчибалд.
С нетърпение очакваше Норийн и Тайтъс да приключат с вечерята, за да разчисти съдовете. Норийн се наслаждаваше на третата си чаша вино, докато синът й поглъщаше остатъците от пилето, като остъргваше чинията с острието на ножа си. После лакомо облиза острието.