Но беше любезен и трудолюбив. И щедър. Понякога й оставяше дребни подаръчета — парче панделка или малко бурканче с крем за ръце — „просто за мостра“, както казваше, които, ако Сара не проявеше достатъчно съобразителност, Норийн обикновено си присвояваше.
Докато го наблюдаваше как се отдалечава с търговския си фургон, тя въздъхна и си пожела да може да тръгне с него. Би било много просто да се качи до него и да замине, без да се обръща назад.
Но вместо това, вдигна празния панер и се върна в къщата, успокоявайки се с мисълта, че поне има покрив над главата си. Въпреки че — по начина, по който се развиваха нещата — никой не би могъл да предскаже още колко дълго това щеше да бъде истина.
Не беше останала нито една от роклите на майка й, която да не бе преправяна по няколко пъти. В крайна сметка й бяха останали само две прилични дрехи: едната за неделните дни, а другата — за през цялата седмица.
Първият и единствен път, когато Сара помоли мащехата си за нова рокля, бе малко след смъртта на баща й. Норийн изпадна в такава дива ярост, че се бе наложило Молси да се намеси.
— Не смей да вдигаш ръка срещу бедното дете!
— Как се осмеляваш да ми говориш по този начин? — Норийн трябваше да крещи, за да бъде чута, защото Молси оставаше напълно глуха за думите на вдовицата. — Кълна се, че ще те продам на първия глупак, който се зададе по пътя!
Молси се бе наежила като котка.
— Никой няма да продаде Молси, щото си има документи, че е свободна. Дядото на благословеното ми агънце се погрижи за туй, преди да дойдем от Бостън, което май че беше единственото умно нещо, дет старецът направи. Никой не притежава Молси, освен Господ Бог, пък той няма да ме продаде.
Това накара Сара отново и отново да се чуди що за човек е бил дядо й. Бе се отрекъл от единствената си дъщеря, задето бе сключила неравностоен брак, и бе освободил двамата негри, преди да ги изпрати на юг, за да се грижат за нея.
Ако имаше дори най-малка представа къде живее и дали изобщо е жив, може би щеше да се изкуши да изхарчи няколкото с мъка спестени цента, за да му изпрати писмо.
С напредване на лятото Тайтъс бе започнал да отсъства от дома по-често, което правеше живота по-лесен, от една страна, но, от друга, много го усложняваше. Норийн отказваше да се унижава, като се вози в двуколка, теглена от муле. Поради невъзможността да обикаля наоколо, преди синът й да се върне, защото невинаги можеше да разчита на своя приятел — вдовеца, и поради липсата на някого, с когото да се заяжда, жената бе станала непоносима. Сара бе принудена да прекарва колкото може повече време в градината или край малката масичка, която Саймън й беше направил, за да продава зеленчуци.
В един дъждовен вторник, когато беше прекалено влажно, за да се работи на открито, пристигна онова писмо, което щеше да промени живота на Сара завинаги.
Тя помагаше на Големия Саймън да поправи вратата на хамбара, когато Молси й го донесе. Старата жена беше неграмотна, но беше успяла да разчете името й върху плика.
— Туй дойде за теб, миличка. По-добре го прочети, преди ония да са те усетили. — Това беше доста неуважителен начин да се изразяваш за работодателите си, независимо дали те го заслужават, но Молси си имаше принципи, от които никога не отстъпваше.
Сара свали работните ръкавици и посегна към писмото.
— Дали не е от Арчибалд? — разсъждаваше на глас тя.
Поставила юмруци на кръста си, старицата чакаше, докато момичето с любопитство разглеждаше плика от всички страни.
— Боже мили, изглежда съвсем редовно. Да не би да е от някоя банка?
Боже милостиви, ами ако беше нареждане да напуснат къщата, за да бъде платено на кредиторите? Дланите й се изпотиха.
— Божичко! — прошепна момичето.
— Да го отворя ли вместо теб?
Сара знаеше, че независимо от това колко зле стояха нещата, те можеха още повече да затънат. Знаеше също, че именно тя беше тази, която трябваше да понесе товара, независимо колко е тежък.
— Май трябва да го прочетеш, детето ми. Ако има лоши новини, те няма да те отминат само щото не искаш да ги знаеш.
Но новината не беше лоша. Беше… беше… Е, тя не беше съвсем сигурна в смисъла, защото не можеше да разбере сложните, неясни изрази.
— Давай към целта — мърмореше Сара, свикнала да се изразява винаги ясно. — Давай към целта!
Най-после, след като прочете писмото два пъти, тя се обърна към приятелите си:
— Мисля, че е от дядо ми. Молси, би ли почистила празничната ми рокля? Ще се наложи да отида до града и да разбера за какво става въпрос.