Според думите на Молси, лицето на Тайтъс придобило едно от лукавите му изражения, което било сигурен знак, че или е планирал някаква подлост, или вече я е извършил.
Следващите няколко дни бяха истински кошмар за Сара. Където и да отидеше, Тайтъс я следваше по петите: държеше й стола, смигаше й, поднасяше й лимонада, ако неволно споменеше непоносимата жега, и я обсипваше с комплименти, които биха я карали да избухва в смях, ако не я дразнеха толкова много.
Тя не беше истински разтревожена, въпреки че знаеше какво цели той. Нито един мъж, уверяваше се Сара, не би могъл да я накара да направи нещо против волята й. Може и да не знаеше всичко за живота, но познаваше Тайтъс. И осъзнаваше собствената си сила.
Норийн непрекъснато й напомняше колко красив мъж е Тайтъс и как би могъл да спечели всяка жена, която пожелае.
Защо не го направи тогава?, искаше да попита Сара.
Така че приемаше всичко със съмнение. Мащехата й, изглежда, беше забравила, че е чувала всичко за жените, които бе ухажвал и от които нито една не бе приела предложението му. Сара не се съмняваше, че Тайтъс би се оженил дори за слоница, стига само да е направена от злато.
След това Норийн започна да я уверява, че нейният беден, скъп Тайтъс наистина се нуждае от някого, който да го разбира, и колко спокойно щял да почива в гроба обичният й татко, ако знае, че семейството му завинаги ще остане заедно.
— Сякаш изобщо ме интересува дали татко ще почива спокойно — сподели по-късно Сара с Молси. — Той сам си постла. Нека сега да лежи отгоре.
Обзета от чувство за вина, тя си повтаряше, че баща й не би могъл да бъде друг, освен слаб човек, както и Норийн не би могла да бъде друга, освен алчна и зла. Нито пък самата тя би могла да пречупи упорството си и да се отнася с повече търпимост към слабостите на другите.
За Тайтъс не можеше да намери никакво извинение. Той беше порочен и подъл, а едно от нещата, които Сара не можеше да понася, беше подлостта. Знаеше безпогрешно къде е най-уязвима и не пропускаше да се възползва от това.
Нейната най-голяма слабост бяха Молси и Големия Саймън. Тайтъс винаги надзираваше работата на Саймън. Бедният старец с всеки изминат ден ставаше все по-муден и сякаш за да направи нещата още по-лоши, непрекъснато се мотаеше пред очите на Тайтъс. Изглеждаше така, сякаш се подиграваше с по-младия мъж. Или пък не искаше да изпуска Сара от поглед.
Тайтъс клатеше глава и мърмореше нещо за двамата глупаци, които ги подяждат, без да са заслужили дори залък. След това прошепваше нещо на Молси и яростно я ругаеше, ако тя не изпълнеше веднага поръчката му.
Ясно като бял ден беше какво цели. Молси и Саймън отдавна вече не можеха да бъдат полезни, но те бяха единственото семейство, което й бе останало. А което беше още по-лошо, само една дума, пошепната на подходящ човек, и двамата щяха да бъдат продадени като роби, въпреки че не бяха такива. Подобни неща се случваха често.
Сара прекопаваше лехите на малката си градинка, мръщеше се, мислеше за проблемите си, бършеше потта от челото си, след това отново копаеше и пак мислеше.
Само ако можеше да се махне оттук. Ако имаше къде да отиде. Където и да е! Сега вече би могла да си позволи да изплати ипотеката на къщата, но по никакъв начин не би могла да принуди Норийн и Тайтъс да се изнесат.
Никога не й хрумна, че би могла да си намери малка къща, където да прибере Молси и Саймън, за да се грижат за нея. За разлика от мъжете, една жена не би могла просто да отиде и да си купи къща. Законно или не, нито един мъж не би се осмелил да сключи сделка с нея. Необходимо беше да има баща, брат, чичо или съпруг, който да я извърши.
Съпруг.
Боже мили, колко изкусителна беше тази мисъл! Съществуваше Джо Бейкър. Той й беше донесъл цветя от градината на майка си. Само да не беше толкова досаден. Горкото момче не би сторило зло дори на муха, но тя не би могла да привикне към безкрайното му мълчание, нарушавано само от самодоволно хихикане.
Тео Кълър не беше така отчайващо досаден, но имаше нещо отвратително в начина, по който забиваше поглед в гърдите й и го задържаше там, докато тя се почувстваше обгърната от него като от одеяло.
Освен това вонеше на сланина. Особено в горещите дни. Тя би могла да се закълне, че той използва свинската мас както за косата, така и за ботушите си. Върху покривката на единствения хубав стол в приемната след него обикновено оставаше доста голямо мазно петно.
Тя се подпря на мотиката и се загледа към дърветата в далечината, замъглени от пушека, обхванал цялата околност и предизвикан от малките торфени пожари, които се палеха от горещината.