Не, няма да бъде Джо Бейкър. Нито Тео, нито някой от другите, които й се надсмиваха години наред, когато пъхтеше със зачервено лице по пътя към църквата. Нито един от тях не се интересуваше от нея, в противен случай щяха да я поканят в каретите, за да я закарат на неделната служба, вместо да й се подиграват, когато най-после пристигнеше потна, прашна и останала без дъх.
Да си беден бе неприятно, но не беше лесно и да си богат. Човек дълго трябваше да привиква и към двете. За първи път й мина през ума, че би могла да си купи карета и собствен кон.
Проблемът беше, че трябваше да купи три. Една за Норийн и още една нова за Тайтъс. И още два коня, което щеше да доведе до постоянни разправии кой кой кон ще получи.
Най-добре беше да се омъжи за Арчибалд. Поне щеше да разполага с фургона му, за да обикаля наоколо, и с къщата, където би могла да прибере Молси и Големия Саймън.
Струваше си да помисли върху това, защото ако правилно беше разбрала мистър Уолъс, по-голяма част от наследството й щеше да отиде за погасяването на ипотеката на собствеността на баща й. А къде щеше да я отведе това, след като Тайтъс и Норийн похарчат останалото, ако не към приюта за бедни?
Решения, решения…
Навън беше съвсем тъмно, когато Сара внезапно се събуди. Легнала в тясното си легло с биещо до пръсване сърце, тя се заслуша в звука, който я беше стреснал.
Ако онази проклета лисица отново се опитваше да се добере до кокошките й, жива щеше да я одере!
Едва тогава забеляза слаба светлина по тавана на стълбището.
— Молси? — тихо извика тя. Старицата не се бе качвала тук, откакто й бе помогнала да се настани.
Показа се краят на стъклото на лампата и веднага след него — светлите къдрици на Тайтъс. Беше готов за лягане, но още не беше навил косата си.
— Да не би някой да е болен? — Това беше единственото, което би могло да обясни появата му в таванската стая. — Да не се е случило нещо с Норийн? Почакай за минутка. Сега ще сляза.
Щом изкачи и последните стъпала, Тайтъс се облегна на прозореца, извади глава навън и вдиша дълбоко студения, изпълнен с мирис на пушек нощен въздух.
— Мама е добре. Но аз не мога да заспя.
— О, за бога, идването ти тук с нищо няма да ти помогне. Какво очакваш от мен, да ти изпея приспивна песен? — Тя забеляза, че нощницата му е от най-фин лен и далеч по-хубава от нейната, но нали Норийн не преставаше да натяква, че момчето й е с много чувствителна кожа.
— Помислих си, че бихме могли да си правим компания.
— Посред нощ? — изуми се Сара.
Помисли, че той навярно има проблеми с дишането си. Зачуди се дали това се дължи на пушека, на усилието от изкачването на стълбите или на клаустрофобията му. Тайтъс не можеше да понася тесни помещения и това беше една от причините, поради които Сара се настани в малката таванска стаичка.
Не го искаше тук, независимо от всичко. Това си беше лично нейно място. Беше го направила свое с прясно боядисаните мебели, е поставените в рамки изсушени цветя и тоалетните принадлежности на майка й. В никакъв случай не го искаше тук.
— Тайтъс, върви да си лягаш! — настоя тя.
Обръщайки се, той неочаквано залитна към нея и наклони застрашително лампата.
— О, за бога! — извика тя и улови назъбената купичка точно преди стъклото да се разбие на пода. Маслото се разплиска върху ръката й и Сара бързо я постави върху малката ракла до леглото си. — Какво се опитваш да направиш? Да подпалиш къщата? Махай се оттук, глупак такъв! Върви там, откъдето си дошъл, преди да съм извикала Големия Саймън да те изхвърли!
Това беше празна заплаха, което беше ясно и на двамата.
Когато ръката му се плъзна по коляното й, тя я отблъсна, но преди да успее да се изтърколи към другия край на леглото, ръцете му се вкопчиха в нощницата й. Докато се боричкаха, той не спираше да мърмори:
— Да видим какво ще остане от гордостта ти, когато ти надуя корема! Ооо! Кучка! Ухапа ме!
— И ще направя нещо много повече, ако не ме оставиш!
Той не беше донесъл ножа си. Ако го беше направил, тя не знаеше как щеше да се справи с него. Може би щеше да го удари е лампата по главата.
Като се извърна рязко, Сара успя да сложи крака си върху гърдите му и да го ритне. Той полетя към пода, повличайки лампата със себе си. Разлятото масло бързо пламна и тя потуши пламъците е помощта на възглавницата си. Изправи се върху леглото, приведе се под ниския таван и яростно изшептя:
— Ако някога още веднъж ми посегнеш, ще те напъхам в един сандък и ще те заровя под най-голямата купчина тор, която намеря! А сега изчезвай оттук, преди да съм разказала на майка ти за това!
Две седмици по-късно, на двадесетина мили по на юг, един мъж със сурово лице, облечен целият в черно, се движеше на север по главния път. Възседнал мършав кон, отговарящ на името Боун, Джерико Уайлд се взираше с невиждащ поглед към задимената далечина. Очите му горяха, но това се дължеше повече на факта, че не бе спал отдавна и напълно бе изгубил представа за времето.