Може би никога вече няма да бъде, като се имат предвид обстоятелствата.
Съвестта му го караше да й се извини, но не можеше да намери подходящите думи.
— Предполагам — каза, което не беше нито извинение, нито обяснение, но беше единственото, което му дойде наум.
— Добре — отвърна тя и тази единствена дума отнесе онова, което беше останало от душата й.
Сара не знаеше дали трябва да се чувства горда или обидена. Това значи е истинският акт, мислеше си тя. Кери бе напълно права за болката, но не бе споменала нищо за всички останали чувства. За усещането да бъдеш част от друго човешко същество, да бъдеш свързана с него, без това да има нещо общо с тялото.
Беше фантастично. Сара не бе човек, който се отдава на фантазии. През целия си живот се бе гордяла със здравия си разум, но дори да имаше нещо разумно в това да не се отделяш от мъжкото тяло, докато мъжът прави с теб неща, които не можеха да бъдат нито описани, нито разбрани, дори да имаше нещо разумно в това да искаш той да го прави отново и отново, то тя не можеше да го намери.
Така че се сви в прегръдките му и се унесе в сън с чувството, че е в безопасност, затоплена и желана.
С чувството, че е желана. А това беше следващото най-хубаво нещо след това да бъдеш обичана… нали?
Джерико цепеше дърва. Не го биваше особено за тази работа, която не влизаше в задълженията на един моряк. Но беше тежък физически труд, а той се нуждаеше точно от това.
Времето беше прекалено топло за ноември. Променливо, но все още топло на слънце. Без вятър, пушекът от постоянните торфени пожари почти не се усещаше. Можеше да долови аромата на разораната земя и сладникавия мирис, който се носеше от хамбара, и смолистия дъх на боровете, на кедровите дървета и прашните орехи, които опасваха алеята редом е огромните дъбове, дали името на имението. Едва сега бе започнал да осъзнава колко много му бе липсвало всичко това през изминалите години, които не беше прекарал у дома.
У дома…
Още една мисъл, която беше пуснала корени в съзнанието му. Беше ли негов дом фермата, където бе прекарал първите тринадесет години от живота си, или бе морето, сред което бе изживял следващите двадесет?
Или може би домът беше жената, чието легло бе напуснал съвсем наскоро, за да открие изненадано, че навън все още е светъл ден?
Сара. Всичко бе изглеждало толкова просто, когато бе започнало. Тя беше почтена жена. И имаше нужда от него. А той се нуждаеше от някой, който щеше да се грижи за Уайлд Оукс, след като Луиза я нямаше вече. Не беше мислил по-далеч от дуела. А ето че сега имаше съпруга.
Избърса потта от челото си и погледна към прозореца на спалнята, питайки се дали тя все още спи. Дали не се бе отвратила от него? Не би могъл да я обвини, ако бе така. Той беше груб, недодялан човек, който не знаеше как да се държи с жените. Липсваше му умението да си избира красиви жилетки, пъстри вратовръзки и всякакви украшения, което Рейф притежаваше. Целият му гардероб се изчерпваше само с два костюма — и двата черни, две вратовръзки — също черни, и пет ризи, от които две бели и три от груба черна вълна.
Имаше два чифта ботуши, които не бяха изработени от лъскавата разноцветна кожа — като на тези, които носеха контетата от двете страни на Атлантика.
Много го биваше да се разбира с мъжете. Умееше да разговаря с тях. Беше си извоювал уважение сред онези, които го познаваха, и другите, които само бяха слушали за него. Разбираше от кораби, от пури и уиски.
Ала когато станеше въпрос за жени, беше съвсем безпомощен. С изключение на онези от публичните домове. Знаеше какво очакват от него те. И те знаеха какво се иска от тях, така че без много суетене и сладникави приказки вършеха работата си.
Но този опит не можеше да му бъде от полза сега. Как един мъж трябваше да се отнася с жена като Сара? Не можеше да отрече, че тя го възбужда много по-бързо от всяка проститутка, облечена в модни френски дрехи, но едва ли можеше да я третира като една от тях. Тя беше почтена жена. Освен това бе упорита като муле.
От друга страна, разсъждаваше той, упоритостта й можеше да се приеме за добродетел, щом означаваше дадената дума да бъде изпълнена. Ако означаваше вярност, каквато тя проявяваше към двамата стари освободени негри, които я бяха отгледали от дете. Ако в нея се включваше настървението, с което се бе хвърлила да спасява съпруга си, който бе допуснал да бъде ранен на дуел и отначало нямаше никакво желание да приеме грижите й.
Упоритостта, заключи той, съвсем не беше лошо нещо, когато се отнасяше до толкова важни в живота неща.
Леко движение привлече вниманието му. Като заслони очите си с ръка, вдигна отново поглед към прозореца точно навреме, за да забележи как завесите се разтварят. Тя се показа с разпуснати по раменете коси. Погледите им се срещнаха и Джерико не за първи път си помисли, че съпругата му е красива жена.