Само че той ги бе измамил. Не беше умрял. Наистина бе прекарал треска, която бе в състояние да подпали дори леглото, но се бе оправил въпреки бульоните, сиропите и блудкавите отвари. Най-много му бе помогнало брендито. То беше най-доброто лекарство за един много болен мъж.
При това стимулираше мисленето. Дори докато изгаряше от треската, той си мислеше, че главата му никога не е била по-бистра.
Замисли се за бъдещето си: за онова, което трябваше да направи най-напред, и всичко, което идваше след това.
Още само един ден, пресметна той. Най-много два. Най-сетне бе се отървал от майка си, като я бе убедил да се прибере у дома и да приготви всичко за завръщането му. Бе й наредил да продаде двамата безполезни негри и да използва парите, за да наеме някаква млада прислужница, за което й даде името и адреса на един търговец на роби, с когото някога бе имал общи дела. Попаднала в добри ръце, информацията струваше пари, а Тайтъс винаги бе имал нужда от тях.
Що се отнасяше до двете стари отрепки, те години наред бяха живели за негова сметка. Дължаха му нещо в отплата. Нямаше да е за първи път да бъдат продадени освободени роби. Дъртаците едва ли щяха да струват много на пазара, но бяха единственото, останало за продан.
Нищо друго не му бе останало. До този момент Тайтъс само бе мечтал за живот, в който няма да му се налага да цепи на две всеки цент. Нито един джентълмен не заслужаваше това.
Но всичко съвсем скоро щеше да се промени. Веднага щом пуснеше в ход брилянтния си план, щеше да стане много богат. По-богат от Рейф Търнбайфил, по-богат и от президента Джаксън, и то благодарение на някакъв си стар глупак, чието име дори не знаеше, но който бе проявил неблагоразумието да остави цялото си състояние на глупавата си внучка, без изобщо някога да я бе виждал.
Тайтъс изгълта питието си, протегна се към каната, за да напълни отново чашата си, но откри, че е празна. Запрати я към вратата. Това трябваше да накара старата кучка да се дотътри дотук. Тя бе длъжна да се грижи да е винаги пълна.
Жени! Не можеше да ги понася повече. Дори от самата мисъл за тях започваше да му се повдига и да му се вие свят.
Търнбайфил трябваше да го предупреди за онази Уайлд. За онази повлекана — Луиза ли й беше името? Тя беше тъпа като умряло куче. Не, по-скоро мъртва като умряло куче. Ухили се на остроумието си. Нали заради това Уайлд го беше предизвикал? Защото сестра му беше гушнала китките. Понякога му беше трудно да си спомни. Друг път всичко оживяваше в съзнанието му. Всичко, което се беше случило, след като тя му бе казала, че е бременна и той трябва да се ожени за нея. Как бе вързал проклетото й куче и я бе поканил да се поразходят заедно в гората…
Бе изпитал много по-голямо удоволствие, когато я бе пребил, отколкото когато бе спал с нея. Тя си го заслужаваше, тази тъпа кучка, задето го бе излъгала за… задето го бе накарала да повярва…
За всичко, което го бе накарала да повярва. Често мислите му се объркваха. Сигурно се дължеше на продължителното време, прекарано на легло. И ето че бе станало отново! Защото без съмнение той бе много умен мъж.
А, да, къщата. Парите и прекрасната й голяма къща. Тя го бе впечатлила още първия път, когато бе успял да се отърве от Търнбайфил и да я огледа от гората. Изглеждаше като огромен замък.
Не беше обърнал никакво внимание на състоянието й, нито на това на фермата. Това бе задължение на слугите. На разните управители и всички останали. Къщата беше дворец, който бе покорил сърцето му, и той си представяше как ще се забавлява с всичките си приятели, които досега се бяха радвали на гостоприемството на Рейф. Щеше да кани и него. Така му се падаше заради…
Заради едно нещо. За нещо неприятно, което някак си все не можеше да си спомни.
Спомняше си и срещата с Луиза. Тя беше мълчалива и бледа. Но той умело бе успял да я въвлече в разговор и бе научил колко акра земя притежава, че е все още неомъжена и след смъртта на родителите си живее само с икономката.
Сара… Такъв шанс човек срещаше само веднъж в живота си. Още същия ден той бе решил да се ожени за нея заради състоянието й.
С нея всичко бе станало прекалено лесно. Беше девствена, разбира се. Много досадна, но поносима. Представяше си как веднага щом се добере до парите й, ще я затвори в таванската стая и ще заживее така, както си струваше да живее живота си. Ако се държеше добре, може би понякога щеше да й позволява да слиза долу и да го гледа. Жените толкова обичаха да го гледат. Да гледат дрехите му, косата му, лицето му. — Толкова се възхищаваха от него. Бог да благослови простодушието им!