О, да, беше планирал всичко. Ако Търнбайфил си бе въобразил, че неговите приеми са фантастични, той щеше да позеленее от завист, като видеше какви празненства може да предложи Уайлд Оукс.
Бързо премисляше как да промени името на Уайлд Оукс на нещо, в което се съдържа Смитърс, но не можеше да измисли подходящо. Но както и да е. Имаше достатъчно време. Предостатъчно…
Време. Докато установи, че единственото, което Луиза би могла да му донесе, е самата себе си, защото има брат, който е собственик на всичко останало, той бе стигнал твърде далеч в ухажването си. Опитвайки се да се измъкне, бе изпратил един от слугите на Рейф със съобщение, че спешно го очакват вкъщи.
Ала вместо у дома, бе отишъл за няколко дни в къщата на Джепърт. Точно по това време — спомняше си съвсем ясно — майка му го бе известила за наследството на Сара. Писмото го бе преследвало от място на място и най-сетне го бе заварило в дома на вдовицата точно когато се чудеше дали не е най-добре да се ожени за нея.
Или дали да не опита още веднъж с момичето на семейство Джеймс? Състоянието на бащата можеше да компенсира рибешката й физиономия.
Проклятие, проклятие, проклятие! Искаше му се мислите му да не препускат толкова бързо. Едно нещо беше да си умен, но съвсем друго бе да си толкова умен, че да не можеш да настигнеш собствените си мисли.
След това се бе прибрал у дома. И точно тогава всичко бе започнало да се разпада. Спомняше си много добре. Сара му се беше присмяла. Беше му се присмяла!
След това бе отишъл да се види с Рейф. Луиза бе разбрала, че е пристигнал и му бе казала за бебето. Бе настояла веднага да се ожени за нея.
Дали пък не бе станало по друг начин? Проклетата глава! Като че ли все още не беше в състояние да мисли разумно.
Проклетото й куче! Сара също някога бе имала едно малко паленце. Ха! Само че не за дълго!
Едно от първите неща, които щеше да направи, след като завладее Уайлд Оукс, бе да върже един камък на врата на проклетия помияр и да го удави в блатото.
Имаше нужда от едно питие.
— Алис! Къде, по дяволите, сте всички? Може ли човек да се надява на някаква помощ тук?
Отпуснат върху дебелия пухен дюшек, той проклинаше несправедливата съдба. Никога, никога не бе получавал онова, което бе заслужавал. Собственият му баща бе провалил живота му, а след това-онова лъжливо мекотело, за което се бе омъжила майка му, бе проиграло всичко и бе умряло. После пък Луиза го беше измамила…
Търнбайфил. Обвиняваше Търнбайфил, задето се бе забъркал с Луиза. Задето не го бе предупредил, преди да стане твърде късно.
И Уайлд. Не можеше да си припомни всички причини, поради които най-много мразеше Уайлд. Този проклет дявол не само бе собственик на Уайлд Оукс, но и се бе оженил за Сара и бе присвоил състоянието, което по право принадлежеше на Тайтъс. Лейдимор услужливо му бе донесъл тази новина.
— Алис! — изкрещя той. Проклета кучка, и тя не беше по-добра от останалите. Сара бе прекалено надменна и си бе въобразила, че го превъзхожда. Момичето на Джеймсови. Луиза и нейната превзетост. Алис, отпусната върху него, докато той бе почти мъртъв, Алис, която го възбуждаше и го повеждаше към ада и обратно, приемайки соковете му, като че ли имаше право върху тях.
И майка му. Проклета да е алчната й душа, тя също трябваше да отговаря за някои неща! Ако си бе въобразила, че ще се премести в Уайлд Оукс, след като той се ожени за Сара, значи я очакваше една малка изненада.
Или пък много голяма.
Сара бе просто неуморна, за да си остане вкъщи, въпреки че по всичко личеше, че ще завали. От три дни не беше разменила с Джерико повече от няколко думи. Той я отбягваше, което я смущаваше и я караше да стои далеч от него.
Дали не съжаляваше за онова, което бяха направили? Но, за бога, какво се очакваше да правят един съпруг и съпругата му? Тя все още не беше много добра в това, но изгаряше от желание да се научи.
Очевидно той нямаше никакво желание да я обучава.
— Естер, излизам за малко навън — провикна се Сара и се присегна да откачи износеното старо палто, което висеше на пирон до вратата, в случай че на някого му се наложи да притича до градинката, до кокошарника или до бараката за въглища.
Денят бе подходящ за садене. Можеше да изкопае нещо подходящо от двора и да го пресади на гроба на Луиза. Може би така щеше да достави удоволствие на близките й.
— Да се прибереш, ако завали, чу ли? — извика след нея Естер и Сара обеща. Поне някой вкъщи се притесняваше за нея. Вместо една жена, която постоянно да се суети около нея, сега разполагаше с две. Естер не беше по-добра от Молси. Единственото нещо, за което и двете бяха единодушни, бе, че Сара не умее сама да се грижи за себе си.