— Вземи и туй животно — посъветва я Молси и момичето се съгласи. Подозираше, че прислужницата иска да се отърве от него. В последно време голямото куче постоянно обикаляше из къщата.
Истината беше, че то се навърташе винаги там, където беше и Сара. Това я радваше.
— Хайде, Бриг, момчето ми. Да вървим да се поразходим. — Поне някой се радваше на компанията й.
Според Естер, Джерико бе излязъл веднага след закуска с Айръм Мойер. Сара огледа горите и широките полета, редицата къщи за прислугата, чиито покриви съвсем наскоро бяха подменени, и обора, подготвен за нови млечни крави и няколко говеда.
Всичко върви чудесно, помисли си тя. Очевидно Айръм Мойер не бе направен от същото тесто като безполезната си сестра.
Въздъхна и обърна поглед към къщата на управителя. Дори пред себе си не би признала, че се надява да зърне съпруга си, яхнал огромния си жребец. Напоследък той яздеше така добре, както правеше и всичко друго, защото раната му беше съвсем заздравяла.
По-точно казано, той се движеше с повече грация и сила, отколкото бе допустимо за нормален човек. Особено за такъв, който бе прекарал по-голямата част от живота си на палубата на кораба, а не върху гърба на коня.
Господи, толкова е красив! Тази мисъл бе минала през съзнанието й още първия път, когато го бе видяла. И след това, когато бе принудена да се грижи за него, бе изцяло пленена от излъчването му.
Не че се бе възползвала от безпомощността му. Никога не би…
Впрочем Рейф винаги бе бил наоколо, за да се грижи за по-интимните му нужди. Ала тя бе тази, която бе изтривала с гъба гърба му — широк, мускулест и невероятно гладък при допир. Веднъж дори бе изтрила и бедрата му, след като той й се бе оплакал, че се е схванал от продължителното лежане в едно положение.
Тя не беше изненадана. Под мургавата кожа се очертаваха силни мускули. Бе споменала колко здрави изглеждат и веднага се бе изчервила от дързостта си, което не бе убягнало от погледа му.
— Дължи се на многото години, прекарани върху люлеещата се палуба — бе й обяснил той. — Тялото се научава да компенсира.
Сега, преметнала през рамо лопатата, която бе взела от навеса с инструментите, тя се чудеше как ли тялото би могло да компенсира липсата на нещо, за което току-що се бе научило да копнее.
— С тежка работа — измърмори, спомняйки си как бе обуздавала темперамента си с цепене на дърва или разоравайки с помощта на Блосъм лехите в зеленчуковата си градина. — С тежка работа и полезни мисли.
Избра един храст, който бе обсипан с малки розови плодове, но напролет щеше да се покрие с красиви бели цветове. Щеше да бъде подходящ за долния край на гроба. През пролетта, когато всичко разцъфне, би могла да подбере нещо и за горния.
Би могла, ако до пролетта все още е тук.
От разстояние Джерико наблюдаваше дребната, усърдно работеща фигура, която отъпкваше земята около корените на храста, който очевидно току-що бе посадила. Повдигнала леко полите си, тя се движеше така, сякаш танцуваше. Никога преди не беше виждал жена, която така всеотдайно се залавя с работата си. Щом веднъж вземеше някакво решение, вече нищо не можеше да я спре.
Очите му се стоплиха от усмивка, която изчезна толкова бързо, колкото се бе появила. Какво щеше да прави с нея? Или по-скоро, какво щеше да прави със себе си? Почти от двадесет години не бе усещал такава неувереност. Двадесет години, през които се бе пазил от чувства. Любвеобилната му майка открито бе показвала тревогата си от буйния му характер. За баща си винаги бе бил истинско разочарование, но тогава бе прекалено млад, за да промени нещо, дори да знаеше как. Единствено Луиза го бе приемала такъв, какъвто е, и в крайна сметка я беше изгубил.
А сега съществуваше Сара. Щеше ли и тя като другите да започне да мисли, че е груб дивак, който няма място сред цивилизованите хора? Отдавна беше надраснал буйния младежки дух, който го бе отдалечил от майка му, но все още си оставаше недодялан и рязък. Баща му беше наистина много образован. Джерико бе на петнадесет години, когато се научи да чете и пише. Мъж в неговото положение не виждаше никакъв смисъл в музиката, сладникавата поезия и изисканите салонни маниери — нещата, които правеха впечатление на дамите.
А Сара беше дама. Бе му казала, че е орала след мулето си. Бе заявила, че може да бръкне в дупката на невестулката и да я измъкне оттам с голи ръце. Ала си оставаше дама. Мъничка, изящна, деликатна, е нежно сърце, невинна и вярна до мозъка на костите си.
Щеше ли да допусне да му нанесат рана, която можеше да се окаже фатална? Какво щеше да стане, ако след като тя го опознае по-добре, реши, че не го иска? Той не умееше да се държи с дамите — или поне не така, както го правеше Рейф. Приятелят му без всякакво усилие я наричаше „мила“.