Езикът на Джерико не можеше да се обърне, за да изрече подобна дума. „Мила“. „Любов моя“. „Съкровище“. За бога!
Рейф й бе поднесъл букет рози. За сватбата им Джерико бе набрал някакви полски цветя, поникнали край канала.
Сара, помисли си мрачно. Тя заслужаваше някой джентълмен, който щеше да я оцени. Някой, който щеше да е в състояние да й даде всичко необходимо за една дама, за което Джерико не знаеше нищо.
Какво щеше да прави с нея? Колко време щеше да продължава да се пребива от работа, докато капне от умора, и да пие вечерта, за да се пребори с изкушението да се върне в леглото й?
— Я виж, та това е мистър Търнбайфил — каза Естер и отвори широко вратата. — Можеш да влезеш и да поседнеш, защото тях ги няма. Джерико излезе някъде с управителя, а Сара отиде да се поразходи с Бриг.
— Съвсем скоро дъждът ще ги подгони към къщи — каза Рейф и поласка икономката, като млясна с устни набръчканата й буза. — Всъщност аз дойдох да се видя с Айвидейл. Не ми казвай, че и тя е излязла.
Естер изсумтя. Рейф се разсмя. Айвидейл се появи на вратата, насилвайки се да изглежда колкото може по-спокойна, след като го бе забелязала да пристига, яхнал коня си. Забързано бе пригладила косите и полата си и бе предизвикала според възможностите си малко розовина върху страните си.
— Вие искате да ме видите? И за какво, за бога? — Айвидейл почувства, че отново започва да се превзема. Бе прекалено възрастна за това, но не можеше да се въздържи. Присъствието на мъж я караше да се държи като петнадесетгодишна девица на първия си бал.
В очите му отново заискри познатият присмех. Искаше й се да може да го изтрие завинаги от лицето му, но той й беше прекалено необходим.
— Как се чувствате в тази прекрасна сутрин? — започна да любезничи жената.
— Мокър. Дъждът ме хвана точно по средата на пътя.
— О, боже, бихте ли желали… Искам да кажа, да стъкмя ли огъня? — Ръцете й литнаха встрани за миг, но под всезнаещия му поглед отново се отпуснаха край тялото й. Този мъж никога не пропускаше да се вмъкне под кожата й. И като че ли го правеше съвсем умишлено. — О, но вие не сте чак толкова мокър!
Рейф реши, че с малко повече упражнения би могла да се научи да се държи добре. Харесваше я много повече, когато не се преструваше на нещо, което не е. Една жена, която е все още красива, но отдавна не е млада и е съвсем наясно с това. Жена, чиято снаха й бе отнела възможността да живее със собственото си семейство. Жена, чиито планове да си намери преуспяващ съпруг бяха завършили с провал.
— Дойдох да ви направя едно делово предложение. Преди да ми отговорите, бих желал да ме изслушате.
Двадесет и първа глава
Сара беше цялата кална. При това и далеч по-уморена, отколкото очакваше, но това беше първият й ден, прекаран на открито, откакто се бе възстановила. Слънчевото и топло време се бе обърнало в дъжд.
Като хвърли последен поглед към храста, който бе посадила, тя си тръгна към къщи под ситния дъжд, замислена за жената, която никога не беше виждала, но която бе изиграла толкова важна роля в живота й.
Луиза бе умряла млада. От малкото, което бе чула, Сара знаеше, че горкото момиче едва бе започнало да трупа житейски опит.
Така и не помисли, че самата тя е много по-млада, отколкото е била Луиза, и също й липсва житейски опит. Нито пък че няма как да го придобие, след като се бе омъжила за човек, който очевидно не знаеше какво да прави с нея.
Влезе в къщата и спря, за да закачи палтото зад кухненската врата. Косата й беше мокра, тъй като бе излязла без шапка, а обувките й бяха фатално повредени.
— Естер, имаш ли нужда от нещо от града? — провикна се Сара, докато развързваше жалките кални дрипи. — Реших да отида да купя някои неща. — Обувките бяха само извинението, от което се нуждаеше. Откакто бе огледала къщата, копнееше да направи нещо с тъмните стени, мебели и подове в този мавзолей. Домът беше прекрасен, но щеше да стане още по-уютен, ако внесеше в него няколко по-свежи краски.
През кухненската врата долиташе тънкото хихикане на Естер и плътният, наситен смях на Молси.
— И кое е толкова смешно? — Още щом влезе в затоплената стая по чорапи, долови аромата на супа и кафе.
— Тя си отиде — изхихика Молси.
Озадачена, Сара местеше поглед от едната жена към другата.
— Онази жена — засмя се Естер. — Събра си багажа и си тръгна, без дори да каже „довиждане“. Това не е ли срамно? — Набръчканото лице бе сдържано, както винаги, но избледнелите старчески очи святкаха като два сини ахата.