Но дали щяха да споделят и едно легло?
Разбира се, че ще спите в едно легло, глупачка такава. Ти ще намалиш осветлението така, че той да не може да те вижда, и ще намажеш тялото и косата си с есенцията, която ти приготвя Молси, така че той няма да може да ти устои.
Този път, след като вече не беше толкова неопитна, щеше да направи всичко както трябва. Може би тогава той щеше да пожелае да го направи с нея отново.
Преди да успее да се облече, Сара долови движенията на Джерико в съседната стая. За момент й се прииска да отиде при него и да му предложи да му помогне, но знаеше, че той ще й откаже. Много самостоятелен човек беше този неин съпруг: обичаше да прави всичко сам. Беше имала възможност да се убеди в това, когато й се бе наложило да се грижи за него повече от седмица. Ако бе в състояние да сменя сам превръзките, докато лежеше по корем, щеше да го прави.
Облече жълтата си рокля, която не беше много подходяща за сезона, но беше най-хубавата, която имаше. Шапката в жълто и зелено бе подбрана така, че да подхожда на тоалета й, но жълтото беше толкова малко, че почти не вършеше работа. Тя никога не бе обръщала внимание на модата. Приятелката й Кери винаги й го бе натяквала.
Това не беше единственото, което й бе казала Кери. Но сега, мислеше си развеселена Сара, тя също би могла да й разкаже някои неща.
Внимателно постави шапката върху навитата си на кок коса и я закрепи с една игла. Сложи най-хубавия си вълнен шал с напразната надежда да се предпази от дъжда. Жълтите пантофки бяха единственото, което можеше да обуе, така че плъзна крака в тях. Бе направила истинска глупост, като ги бе купила, но те бяха толкова красиви, а в магазина имаше само два чифта — единият бе прекалено голям, а другият — твърде малък. Тогава си бе помислила, че може да ги носи, ако държи пръстите си свити. Е, сега беше по-голяма и по-разумна.
О, да, ти наистина си много разумна. Потискайки смеха си, Сара се хвърли по гръб на леглото.
Как не можа да се досети, че Джерико ще избере точно този момент да влезе?
Той не каза нито дума. Сара приседна, сякаш нямаше нищо нередно в това една голяма жена да се търкаля върху завивките, напълно облечена. Стана, пооправи колана на роклята си и намести шапката, килнала се на една страна.
— Готова ли си да тръгваме? — запита той и дрезгавият му глас потрепери подозрително.
Като се насилваше да изглежда спокойна, тя кимна. У нея вече не бе останала и капка от здравия разум, с който се беше гордяла винаги.
Докато прекосяваха града, тя имаше възможността да се увери, че той не е нищо повече от едно голямо село, но за жена, живяла в провинцията, видът на толкова много светлини на едно място и мисълта, че има няколко магазина, които я очакваха, беше доста вълнуваща. А да бъдеш въведена във фоайето на хотела от един толкова елегантен джентълмен правеше магията още по-голяма.
А Джерико наистина изглеждаше много елегантен. В сравнение с останалите мъже, които пушеха пури в разноцветните си жилетки, той й се струваше като орел, кръжащ над ято канарчета.
Той е мой, искаше й се да изкрещи на целия свят. Може би още не го осъзнава, а и аз не зная как да го накарам да го разбере, но той е мой!
След като размени шепнешком няколко думи с чиновника, който очевидно можеше да различи влиятелните хора веднага щом ги види, Джерико я придружи по стълбите към навярно най-хубавата стая, с която разполагаше хотелът. Тя бе поне три пъти по-голяма от онази, в която я бяха настанили първия път, но тогава тя бе току-що омъжена и още не знаеше мястото си в този свят.
— Сигурен ли си, че можеш да си позволиш това? — обърна се към него тя, докато оглеждаше огромното легло от махагон и двете подходящи кресла. Дамаската им беше в синьо, за да подхожда на завесите. Стените бяха боядисани в бяло. Килимът беше в синьо, сиво, зелено и розово и приличаше на дебелите постилки, които си спомняше от детството си, преди Норийн да ги продаде и да ги замени със съшитите от парцали дрипи.
Джерико се намръщи.
— Това не те засяга. — Едва не добави „мила“, но не успя да се насили да произнесе думата. Тя беше в стила на Рейф, не и в неговия.
Надяваше се само по-скоро да разбере какъв е точно неговият стил на ухажване, докато не бе станало твърде късно.
Сара отваряше гардероба и надничаше зад завесите като дете в коледната утрин. Не че си спомняше как бе изглеждал тогава. Но не бе забравил изражението на Луиза, когато бе получила своята кукла с глава от китайски порцелан. Неговият подарък бе един тънък том със сладникава поезия, който бе скрил на тавана, заявявайки, че не може да го намери. Това му бе спечелило хубаво наказание, което бе далеч по-добре, отколкото да го принудят да прочете проклетото нещо.