и лопатата. Ето докъде се стига, като си глупав и неизбежен.
— Но, интересно, какво ли трябва да мисли черният човек за… за неизбежността — подхвърлих аз.
Капитан Уудуърд тихо се разсмя. В очите му се мерна унесен в спомени поглед.
— За мен е интересно само какво ли са помислили или още мислят чернокожите от Малу за неизбежността на тоя бял, който имахме на борда, когато ги посетихме с „Дукеса“ — обясни той.
Робъртс приготви още три „Абу Хамеда“.
— Това стана преди двадесет години. Казваше се Саксторф. Положително беше най-глупавият човек, когото някога съм виждал, но беше неизбежно като смъртта. Имаше само едно нещо, което тоя тип умееше да прави, — да стреля. Спомням си първия път, когато се сблъсках с него, точно тука, в Апиа, преди двадесет години. Беше преди твойто идване, Робъртс. Аз спях в хотела на Хенри Холандеца, където сега е пазарът. Чувал ли си за него? Той изкара хубави пари от контрабанда на оръжие за бунтовниците, продаде хотела и само шест седмици след това го убиха в Сидней при едно сбиване в кръчма.
Но Саксторф! Една нощ тъкмо вече заспивах, когато две котки започнаха концерт в двора. Скочих от леглото и бутнах прозореца с кана вода в ръце. Но точно тогава чух да се отваря прозорецът на съседната стая. Изтрещяха два изстрела и прозорецът се затвори. Не мога да ви опиша колко бързо стана всичко това. Не повече от десет секунди. Прозорецът се отвори, прас, прас! — изгърмя револверът, и прозорецът се затвори. Който и да беше, той не се спря да види резултата от изстрелите си. Той го знаеше. Разбирате ли ме? — Той го знаеше! Котешкият концерт вече не се поднови, а сутринта на двора лежаха двете виновнички, вкочанясали. За мене това беше цяло чудо. Още е цяло чудо. Първо, то стана на звездна светлина и Саксторф стреля, без да се цели; второ, той стреля толкова бързо, че двата гърмежа, се сляха в един двоен; и трето, той знаеше, че е улучил целта си, без да погледне и да види.
Два дена след това той дойде при мен на кораба. Тогава бях помощниккапитан на „Дукеса“, грамадна сто и петдесет тонна шхуна, роботърговски кораб. А трябва да ви кажа, че роботърговците бяха наистина роботърговци в ония дни. Нямаше никакви правителствени инспектори, нито пък правителствена закрила за нас. Беше чисто насилие, или печелиш или губиш, ако ти видят сметката, всичко се премълчава, а чернокожите ги събирахме от всеки остров в Южните морета, откъдето не ни изритваха. Та, Саксторф дойде на кораба, Джон Саксторф беше името, с което се нарече. Беше пясъчножълто човече, с пясъчен цвят на лицето и очите му също пясъчни.
Във външността му нямаше нищо особено. Вътрешният му мир беше също толкова безцветен, колкото и външността. Каза ми, че бил загазил и искал да замине с кораба. Щял да дойде като каютен прислужник, като готвач, суперкарго или като обикновен моряк. Не разбирал нищо от никоя от тия служби, но каза, че имал желание да се научи. Не ми трябваше, но неговата стрелба ми беше направила такова впечатление, че го взех като обикновен матрос със заплата три лири на месец.
Той наистина имаше желание да се научи, трябва да му го призная. Но по природа не беше способен да научи нищо. Беше толкова некадърен да изброи точките на компаса, колкото аз да смесвам коктейли като нашият Робъртс. А колкото за водене на кораб, първите си бели коси дължа на него. Никога не съм посмял да го оставя на щурвала при голямо вълнение, а остър завой и плавен завой оставаха за Саксторф неразгадаеми мистерии. Не можа да научи разликата между шкот и такелаж, не можа и толкова! Скобата на гафела и на кливера за него, бяха едно и също нещо. Кажеш му да отпусне прота и преди да се усетиш, той свалил нок гафела. Три пъти пада през борда, а не знаеше да плува. Винаги весел, никога не го хващаше морска болест и беше най-изпълнителният матрос, какъвто някога съм виждал. Беше необщителен по нрав. Никога не говореше за себе си. Историята му, доколкото тя засягаше нас, започваше от деня, когато постъпи на „Дукеса“. Къде се беше научил да стреля, само звездите можеха да кажат. Беше янки, — толкова можахме да разберем от гъгнивия му изговор. И това е всичко, каквото изобщо успяхме да научим.
Сега вече започваме да стигаме до същината на историята. На Новите Хибриди нямахме късмет, събрахме само четиринайсет работници за пет седмици и потеглихме с попътен югоизточен вятър за Соломоновите острови. Малаита и тогава както и сега, беше добро място за вербуване на работници и ние влязохме в Малу откъм северозападния край. Там има риф на брега и външен риф и да пуснеш котва, трябва да имаш нерви. Спряхме благополучно и му теглихме един гърмеж с динамита, сигнал да дойдат черните, за да ги вербуваме. За три дни обаче не можахме да придумаме нито един човек. Черните идваха към нас със своите кану със стотици, но само се смееха, когато им показвахме маниста, басми и брадвички и им разправяхме за прелестите на работата по плантациите в Самоа.