Посред нощ, Ейкън бе зарязал натруфеното си леговище в Градската палата. Предпочете да дойде в Съдебната, на ъгъла между Седмо и „Брайънт“, където бяха разположени полицейското управление, районната прокуратура и окръжният затвор. Намести се в преддверието към кабинета на Крис Лок и зае бюрото, на което денем работеше секретарката.
Кметът имаше достатъчно представителна външност, въпреки значителните за един политик физически недостатъци — ръстът му едва достигаше метър и седемдесет, а беше толкова кльощав, че според майтапчиите нямаше как да го видиш отстрани, ако не се изплези. Освен това оплешивяваше, а под лявото око и по носа имаше едро тъмночервено петно с бучка в средата.
Повечето хора му даваха поне десетина години по-малко от неговите шейсет и две. Стъпките му пружинираха от скрита енергия, сиво-сините очи пронизваха. Бе запазил всичките си зъби, при това бисерно бели, но точно сега не ги показваше в ослепителна усмивка.
При него в канцеларията бяха Лок, помощничката му Уейджър, шефът на полицията Дан Ригби, заместникът му Франк Батисте, окръжният шериф Дейвид Болъс, отговарящ за затвора и обитателите му, административният помощник на Ейкън — млад мъж на име Доналд — и лейтенант Ейбрахам Глицки, на четирийсет и четири години, син на евреин и негърка, който ръководеше отдел „Убийства“ в полицията на Сан Франциско.
Ейкън от вратата поиска Ригби да му докладва какво е положението с безредиците — кои райони са засегнати, какви са взетите мерки, колко служители контролират улиците и така нататък. Ригби беше в разгара на обясненията.
— … засега преди всичко се стараем да ограничим мащаба. Нямаме никаква надежда да овладеем положението, докато не изкараме още от нашите хора на улицата, пък и както винаги, има грабежи…
— Няма да търпим това — прекъсна го кметът. — Искам да се разчуе. Няма да гледаме снизходително на грабежите. Тук не е Лос Анджелис. — Огледа драматично събраните в стаята хора, петното на лицето му сякаш светеше. — Тук не е Лос Анджелис — натърти пак Ейкън.
— Вярно е, сър — съгласи се началникът на полицията, — но според вас как трябва да прекратим грабежите?
— Склонен съм да допусна и стрелба на месо.
Стъписването на Ригби пролича.
— Ами… не бива да правим това.
— Че защо не? Така постъпват с мародерите в Средния запад след смерчове. Защо не? Няма да допусна грабежи в Сан Франциско.
Районният прокурор Крис Лок пристъпи напред. Беше едър мъжага, поне един път и половина по-тежък от кмета и единствен от присъстващите носеше официален костюм.
— Сър, значи ще стреляте само по чернокожи. Това е расизъм.
На Ейкън определението никак не му хареса.
— Крис, не съм расист. Ще стреляме само по мародери. Черни, бели, червени — не ми пука.
И Илейн Уейджър се обади:
— Сър, но засега в бунтовете участват само афроамериканци, както беше в Лос Анджелис…
— Много са освирепели — добави Лок.
— Такива неща да не чувам. Не искам да ми приказвате колко са се ядосали. Тук не обсъждаме ничий гняв, пък и това не е извинение. Важно е да се спазват законите.
— Крайно несигурна мярка — настоя Ригби. — Чернокожите полицаи няма да стрелят по чернокожи тълпи.
Лейтенант Глицки едва не си отвори устата за първи път, за да каже, че той би стрелял — наполовина бял, наполовина негър, той не търпеше надутите пози и самооправдания нито от едните, нито от другите. Но засега стисна устни.
— Защо, по дяволите?! — попита Ейкън. — Нима чернокожите полицаи не арестуват всеки ден чернокожи правонарушители?
Ригби поклати глава.
— Не е същото.
Кметът не се оставяше да го убедят.
— Чуйте ме — говоря ви за опазването на града, за защитата на всички граждани. Хайде да не превръщаме това в расова война.
Илейн Уейджър пак се намеси:
— Но точно с това си имаме работа. В това е въпросът. Сър… един чернокож мъж е бил линчуван.
— Знам, по дяволите! Но сега, в този момент, не обсъждаме расовите проблеми. Говорим за хора, които нарушават закона. Говорим за потушаване на безредици и бунтове.
Ригби повтори, че не може да заповяда да се стреля по мародерите.
Ейкън вдигна ръка.
— Добре де, няма да обсъждаме стрелбата по мародерите. Засега дори не знаем има ли грабежи, но не искам да се отнасяме снизходително към това. Все някъде трябва да теглим чертата. Няма да си седим ей така и само да ги гледаме. Искам да бъдат съдени…
— А къде ще ги затваряме?