— Какво има, Ейб?
Не разчиташе никакво изражение в погледа му. Опита отново да докосне ръката му. Той отбягна пръстите й.
— Само още половин час ми оставаше да прибера Кевин Ший, да сложа край на всичко това — започна Глицки, — а ти, Лорета, ми заби ножа в гърба.
Бавно се отдалечи от нея, поддържаше разстоянието, докато минаваха през огромния като пещера хол към библиотеката.
— Моля те, Ейб, нищо такова не съм правила! Напротив, стараех се да помогна и на двама ви. Не исках Илейн да допусне грешка, заради която да си загуби работата, нито исках накрая да изхвърлят и тебе най-позорно от полицията.
Той кимна на себе си, сякаш се увери в някакво подозрение. Но с нищо не се издаваше.
— Какво те кара да предполагаш подобен край?
— Отстраняването ти от длъжност, ето какво! Ейб, само си вредиш с тази…
— Лорета, как научи, че са ме отстранили от длъжност?
Тревожен сигнал — бе загубила самообладание. Една веничка изпъкна на слепоочието й.
— Ами, аз…
— Аз научих към полунощ. А ти?
Той успя да я принуди да влязат в библиотеката, където бяха и първата вечер. Само на това място в цялата къща се чувстваше по-уверено.
Лорета остана до вратата.
— Не знам — промълви тя. — Сериозно, не помня. — Гледаше го с обида. Пак понечи да тръгне към него. — Ейб, защо си така ужасно сдържан? Защо ми говориш така? Всичко на всичко, казах на Илейн, че трябва да се придържа към правилата. — Осмели се да пристъпи още и пак спря. — Да, точно тя ми каза за тебе. От Илейн научих.
— За отстраняването ми?
— Да.
Той отново кимна замислено.
— А тя откъде знае? Не съм й казвал.
Дали очите му се присвиха леко?
— Е, значи не от теб е разбрала. Може да е приказвала с Алън Рестън. Или да е чула по новините. Само че съм сигурна — тя ми каза. — Преодоля последния метър помежду им. — Ейб, моля те. Защо се държиш така? — Очите й вече влажно блестяха от болката, която той й причиняваше. Отпусна полека длан върху ръката му. — Моля те.
Глицки отстъпи и ръката й увисна във въздуха.
— Искам да й се обадиш.
— И какво трябва да й кажа?
— Че сме си изяснили въпроса. Обяснил съм ти кое как е. Кажи й, че е най-правилно да спази уговорката.
— Но не е така! Това ще съсипе делото. Ще съсипе и нея.
— Лорета, никакво дело няма. Кевин Ший е невинен и мисля, че ти също знаеш това.
— Не, Ейб, не вярвам. — Изкушаваше се да му напомни — и двамата знаеха, че няма невинни сред хората с бяла кожа.
Но благоразумието надделя. Сигурна беше, че Глицки не е съгласен.
— Лорета, Кевин Ший е добър човек. Освен че е невинен.
— О, тогава защо не му издигнем статуя?
— Той не е извършил престъпление, но ти накара целия град… не, по дяволите, цялата страна да повярва във вината му. Сега можеш да поправиш стореното.
— Ейб, дори ако това момче не е убило човека лично, пак е въплъщение на престъпниците. Той е един от тях.
— Такива глупости не ми минават.
Тя не се поддаде.
— Много по-лошо ще стане, ако никой не бъде арестуван или наказан за случилото се с Артър Уейд… Убийството не бива да остане ненаказано. — „Точната дума е неотмъстено“, добави мислено.
Внезапно пролича, че на Глицки му дойде до гуша. Не дойде тук да дърдорят за политика и философия.
— Ще трябва да говориш с Илейн.
— Няма. Това ще я смаже, ще зачеркне кариерата й, ще унищожи всичко, за което е работила упорито…
— Не — отсече Глицки, — ще зачеркне твоята кариера.
Тя се изсмя навъсено.
— Ейб, не ставай смешен, не е заради мен… — Бавно го притискаше, скъсяваше разстоянието. Наглед разколебана, непоклатима в душата си. — Всичко е за Илейн. Само за нея.
Вече почти го натика в капана, не му оставяше изход — но той не искаше да стига докрай, освен ако тя го принудеше. А тя точно това правеше.
Беше убеден в правотата си, но накараше ли я да отстъпи за Кевин Ший, би му стигнало. Поне на него лично. И в такъв обрат щеше да има някаква справедливост, понякога повече не можеш нито да искаш, нито да очакваш.
Но тя не искаше да се откаже от закрилата си над Илейн. Не беше способна да се откаже. Никога не бе и помисляла да намеси Илейн по такъв начин, но сега излизаше, че не й остана избор. Поне ще се измъкне от тази безизходица с Ейб. Така можеше да спаси всичко…
Лорета Уейджър извая живота си с каквато глина имаше под ръка, без да остави и трошица неизползвана. Имаш ли тайна, криеш ли нещо важно, къташ си го, докато назрее моментът за най-силния удар.
Дойде и това време.
Опря се върху страничната облегалка на креслото, уморена да носи товара си.