Глицки се насили да остане спокоен.
— Няма да те пусна. Проумей това най-после. Имаш десетина секунди да дадеш съгласието си, че ще излезем заедно оттук. После изборът няма да е в твои ръце.
Тя зяпна за миг-два, преди да го увери, че е буйно луд.
— Още шест секунди.
— А защо да давам съгласието си? Отвън ме чака кола с шофьор, трябва да отида…
— Времето ти свърши. — Вкамененото лице на Глицки изглеждаше пепеляво. — Лорета, само не казвай, че не ти оставих изход. Но ти не пожела да се измъкнеш. — Пое си дъх на пресекулки. — Арестувам те за убийството на Кристофър Лок.
Тя се позабави с реакцията — присвитите очи, наклонената встрани глава, изумлението.
— Как можеш… Това е нелепо…
— Не, Лорета. Това е истината.
— Да не си го сънувал снощи? Ейб, ти си се побъркал. На твое място не бих…
Той поклати глава.
— Не е седял обърнат към задното стъкло. Гледал е напред, като тебе, без нищо да подозира.
— Ти си превъртял!
Не й обърна внимание.
— Вярно, били сте близо до бунта в лагера, дори сте отивали натам в колата. Но така и не сте стигнали, нали?
— Разбира се, че стигнахме. Как ти хрумна изобщо?…
— Ами защото работя с факти. Мина време, докато парчетата ми се съберат в главата. Нямаше никакви признаци, че около колата е вилняла тълпа, че са я ритали отзад, че са мятали камъни. Огледах отвсякъде. Взирах се внимателно.
— Значи нещо си пропуснал.
— Не съм. Още при огледа започнах да се чудя. Липсващото ми подсказа какво означаваше всичко.
— И какво е то?
— Каквото си извършила — спряла си на две-три пресечки от тълпата и си гръмнала Лок зад ухото. И никой не е чул този изстрел.
— Не съм. Нищо подобно нямаше…
Гласът на Глицки остана безизразен.
— Но освен другото, този изстрел не е набил парченца от стъклото в раната и около нея, а и барутните изгаряния бяха прекалено силни. Но ти едва ли си се досетила за тези подробности. Скучна полицейска работа, обичайните занимания на криминалистите. Не е интересно.
Тя скръсти ръце, косата й се разлюля.
— А после какво съм направила?
— Вкарала си колата в тъмна уличка без изход — там лампите не светят, — излязла си и пак си стреляла, през предното дясно стъкло, за да изглежда, че са се прицелили в тебе. След това, най-вероятно си използвала дръжката на пистолета, за да пробиеш по-широка дупка в стъклото.
— Вероятно, значи. Само вероятно? Нима не си абсолютно сигурен?
— Не знам точно с какво си разбила стъклото, но мисля, че ще установим това. Само че така си допуснала поредната грешка.
Изчака. Тя не каза нищо, очите й се взираха неотстъпчиво. Тогава продължи:
— В нечупливото стъкло е имало, само една дупчица от куршум, а това те е притеснило. Очаквала си стъклото да се пръсне с минаването на куршума, но само се появили малко пукнатини около дупката. Значи е трябвало да пробиеш по-голяма, като от минаването на два куршума. Но в действителност, дори два куршума от калибър 25 няма да оставят дупка колкото юмрук в нечупливо стъкло. Вероятно и четири не биха стигнали.
Лицето й оставаше безизразно, но тя се отпусна на скамейката покрай стената на преддверието.
— Това е занимателно, макар и по един налудничав, отвратителен начин.
— Правилно. Сега следващото, истинският бисер, ако искаш да го чуеш…
— Моля те…
Злобата в гласа й го спря за миг. Донякъде му олекна, за да изтрие от съзнанието си и остатъците от съчувствие. Усети как белегът по устните му се изпъна.
— Точно тази сутрин всичко си дойде на мястото. Преди това вече знаех нужните факти, само още не ми бяха съобщили, че никой от хората в околните блокове не е чул два изстрела. Просто не исках да осъзная истината. Заех се да наглася седалката в служебния „плимут“. Същия като онзи, в който си била с Лок.
Пак нищо. Никаква реакция.
— Помниш ли онази вечер, как брояхме „едно, две, три“, за да избутаме напред шофьорската седалка, иначе не можеше да караш? Помниш ли? А днес сутринта си седях на същата седалка и ми светна в ума какво не беше наред с дупката от куршум във вратата на твоята кола, откъм страната на шофьора. Искаш ли да ти кажа какво?
Мълчание.
— Куршумът е трябвало първо да мине през тебе.
— Какви ги дрънкаш?
— Дрънкам за това, че няма как да стигнеш педалите, без седалката да е изтеглена напред. И щом седалката задължително е била преместена, траекторията на куршума от дупката в стъклото отдясно, до дупката в лявата врата, е щяла да премине през тебе. Лорета, нямало е как куршумът да не се забие в тялото ти. — Пак почака. — Значи ти не си била на седалката. Била си отвън, до колата и си стреляла по стъклото — единственият изстрел, чут от някого. Изстрелът, от който уж едва не си пострадала.