Трябваше да се занимае и с формалностите. Довърши писмото си до президента, благодари му красноречиво за човечния жест с прехвърлянето на „Хънтърс Пойнт“ и изрази непоколебимото си убеждение, че е подходящо да обмисли назначаването на Филип Мохандас за ръководител на тази регионална програма. Сделката си е сделка.
Продиктува в микрокасетофона си пет кратки писма по административни и текущи въпроси, обсъждани в комисиите, в които работеше. Запечата плика, адресиран до нейната канцелария във Вашингтон. Остави го на масичката до дългата седалка в преддверието, откъдето непременно би го взела, за да го изпрати.
Ти решаваш.
Мислите й се насочиха към изборите, към нейното място в сената. Всъщност, каза си, сегашното положение прелива от ирония. Както го уреди Глицки, накрая тя излезе героиня, въпреки предишната си безцеремонност и призивите едва ли не към улично „правосъдие“. Никой, освен Ейб, нямаше представа как бе дърпала конците зад сцената. Сгреши в преценката си, но късметът не я изостави. Доброто й име щеше да остане непокътнато.
Разбира се, би й се наложило да изтърпи какви ли не политически заяждания. Нахвърли се срещу Кевин Ший твърде прибързано, твърде устремно, преди да е проучила всички факти. Обществеността, съюзниците и враговете щяха да подложат на съмнения доколко правилно е постъпвала, но не й се вярваше това да намали нейните шансове. Успехът с „Хънтърс Пойнт“ щеше да й донесе още половин милион гласове на чернокожи, повече от достатъчно да компенсира загубата на умерено настроените бели.
Потръпна, макар да не беше студено и влезе в къщата. През прозореца, слънцето очертаваше многоъгълни отблясъци върху паркета. Прекрасна къща. Защо ли не прекарваше повече време тук? Някой трябваше да цени и да се възхищава на всичко това…
Отиде при бара, взе кристална чаша и си сипа повече от един пръст коняк — същия, който пиха с Ейб.
На рафт отсреща имаше златен часовник под стъклен купол, подарък от Дейн за една от първите годишнини от сватбата им. Часовете бяха отбелязани с римски цифри, златният механизъм лениво се въртеше напред-назад под стъклото. Стрелките показваха седем часа и четири минути. Улови се, че не може да откъсне поглед от тях. Нямаше разсейваща вниманието секундна стрелка, забързано отброяваща минаващото време.
Вече беше седем и двайсет и две.
Принадлежностите за почистване — четките, шомполите, парцалите, оръжейното масло — бяха наредени върху голямо парче кадифе, на тоалетната масичка в гардеробната до нейната спалня на втория етаж. Беше малка стаичка с единствено високо, кръгло прозорче.
Остави наполовина изпитата чаша до кадифето.
Там беше оставила и бележката за Ейб.
Един от часовниците долу отбеляза със звън седем и половина. Изведнъж се усъмни дали е оставила отключена входната врата за Ейб. А това беше важно. Не искаше да пропусне нещо.
Затова пак слезе по стълбата и докато мине през преддверието, отпи още глътка-две от чашата. Вратата не беше заключена.
Хвърли още един поглед в библиотеката. Слънцето се бе спуснало и многоъгълниците на пода бяха изчезнали.
Щеше да дойде навреме, за да я арестува. Не се съмняваше в него. А той каза точно в осем.
Значи тя решаваше.
Върна се нагоре по стълбата към гардеробната и остави чашата на същото място.
Взе стария „колт“ на Дейн. Винаги го държеше в тази стая.
Бележката, написана с лекия й почерк: „Ейб, напомни на всички, че аз и Дейн се упражнявахме в стрелба по мишени. Станала е злополука, докато съм почиствала стария му револвер…“
Глицки внимателно взе листчето. Влезе в банята, разкъса го на дребни парченца, хвърли ги в тоалетната и пусна водата три пъти.
Отиде в спалнята, взе слушалката на телефона до леглото на Лорета и започна да натиска бутоните — девет… едно… едно…
Понеделник, Четвърти юли
75.
Илейн Уейджър стоеше напрегнато на тротоара. Бе понесла някак цялата минала седмица. Глицки се попита, дали в поведението й не личеше дори някакво облекчение, че нищо повече не може да се стовари върху нея, че е оцеляла?
Отби до бордюра, пресегна се и й отвори дясната врата. Илейн носеше дънки, високи кафяви обувки и широк пуловер. Косата й бе свирепо опъната назад.
— Благодаря ти, че дойде да ме вземеш — каза тя. — Не беше необходимо.
— Беше — изрече Глицки.
— Чух, че ти си я намерил…
Той вече караше и не бе принуден да погледне Илейн.