— Имахме среща.
— Ейб? — Внезапно в гласа й се прокрадна предпазливост. — Каква беше, нали разбираш… като жена? Ти сигурно знаеш…
Той спря пред червен светофар.
— По свой особен начин, Илейн, тя беше прекрасна.
Илейн притвори очи, кимна.
— И като майка.
Той се надяваше разговорът да спре дотук.
Бе се превил върху самия ръб на пластмасовия стол, с лакти върху коленете. Чакаше, а остро очертаното му лице се изпъваше в гримаса на нетърпение. До него Илейн се взираше в дупчиците по звукопоглъщащите плочи на тавана.
Съдебният медик Джон Страут отвори свързващата помещенията врата, която леко изсъска и двамата скочиха. Страут наклони глава, Илейн се овладя и влезе в моргата. Глицки я последва.
— Крайно време е да си взема отпуск — промълви Страут. — Не издържам вече. Тук все попадат хора, които познавам…
— Знаеш ли вече как е станало?
— Потвърждава се каквото мислех отначало.
— Все пак, искам да знам заключението ти — дрезгавият му глас беше като алармен сигнал за Страут. — Джон, познавах я лично.
Поколеба се, не знаеше докъде да стигне с откровеността. Реши да не прекалява.
— Е, знаеш не по-зле от мен, че в такива случаи няма как да си абсолютно сигурен, но ще напиша в доклада злополука като причина за смъртта. Не вярвам да се е самоубила.
— Защо?
— Ами, най-вече заради всичко, което научих за последните й часове. Прекарала деня с Илейн, а тя казва, че майка й изглеждала по-добре от всякога. И ти знаеш, че жената току-що отбеляза две-три страхотни попадения. Ейб, тя беше на гребена на вълната. Направо летеше напред. А и никой не прави резервация за вечеря, преди да се гръмне. Нито пък диктува пет кратки бележки за работата през следващия месец, само за да се самоубие минути по-късно.
Освен ако е намислила никой, особено дъщеря й, да не научи истината, добави Глицки за себе си. Но попита:
— Криминалистите потвърждават ли?
— Чудно, но са сигурни. Ъгълът на изстрела, разстоянието. Оръжието е стреляло толкова отдалече, че по тялото няма никакви барутни изгаряния. Не е притиснала цевта до слепоочието, нито я е лапнала, нищо подобно. Почти всички самоубийци така правят. Като помисля, май не съм имал нито един случай на самоубийство с изстрел в сърцето. Нито пък от цяла изпъната ръка разстояние. Убеден съм, че е станало случайно. — Страут подръпна бузите на издълженото си лице. Взря се в лейтенанта за около минута. Внимателно сложи ръка върху рамото на Глицки. — Ейб, това е злополука. Няма нужда да се ровиш.
Краката на Глицки омекнаха. Изглежда, малката му лекция пред Лорета за значението на подробностите бе повлияла.
Поседя малко и вдигна глава към съдебния медик.
— Джон, точно това се надявах да чуя. Благодаря ти.
Мария Браун от върховния съд на щата посрещна с недоволство обаждането на новия районен прокурор, точно през празничните дни. Обаче си напомни, че така й се пада, щом не е офейкала по-надалече — на Хаваите, в Пуерто Валярта или Палм Спрингз, както постъпиха повечето нейни колеги. Но следващата година щеше да се сети навреме.
И разбира се, делото беше важно, а градът вече достатъчно се изложи… Едва ли нейната провалена почивка можеше да се сравнява с преживелиците на това момче Ший, а той още беше зад решетките.
Прочете внесеното от адвоката Фаръл искане за съдебно решение (смътно го помнеше отнякъде като кадърен човек), после старателно се запозна с резултатите от полицейските разпити на свидетелите. Трима от тях — Джеймс А. О’Тул, Брандън У. Мюлън и Колин Девлин — май се опитваха да изпросят съдебен имунитет или поне по-леки присъди, вместо да бъдат обвинени в убийство. Най-голямо доверие заслужаваше четвъртата, Рейчъл Кошелник, въпреки лошия й английски.
Прочете и показанията на засега единствения заподозрян, комуто предстоеше да предявят обвинение в убийство — Питър М. Макей. Както и доклада на началника на отдел „Убийства“, лейтенант Ейбрахам Глицки. Папката беше дебела почти три сантиметра, но съдийката Браун я изчете от кора до кора. Както изглеждаше, всички единодушно потвърждаваха, че Кевин Ший не е извършил нищо лошо.
Но тя не беше в състояние да направи нищо за вероятните обвинения срещу него по федералните закони. Нито можеше да отмени обвинението, предявено от разширения състав съдебни заседатели, без да се запознае с всички факти по делото. Но научи достатъчно и реши, че сега е времето да направи добро. Заповяда Кевин Ший да бъде освободен, на негова отговорност. Не вярваше той да запраши нанякъде.
Фаръл откара Кевин Ший до апартамента му. Емоционално изчерпан и смазан, младежът не пожела да обядват някъде, не искаше да празнува, нито да слуша напътствия за бъдещото си поведение или стратегията на защитата, в случай, че все пак го призоват като обвиняем по делото. Жадуваше само да се прибере у дома.