Фаръл го разбираше и не настоя. Кевин мина през истинска месомелачка, имаше нужда от време да се опомни. Но самият Фаръл се почерпи един обяд в „Джон’с Грил“, където се вписа напълно в утешителното празненство по случай Четвърти юли и неуспешното пътуване на съдържателя до Ню Йорк. Бе отишъл да наддава за едно от двете чучела на малтийски соколи, използвани в едноименния филм. Най-високото му предложение от трийсет хиляди долара се оказало малко под шестстотинте хиляди, за които бил продаден трофеят, но шумните репортажи около случката изобщо нямаше да се отразят зле на ресторантския му бизнес.
Фаръл си поръча писия в масло, с много подправки и лимон. За цял живот си беше отял на замразени храни, готови ястия, сухи закуски. Време беше за промяна. Вече си състави плана за деня… не, по дяволите, за остатъка от живота си. Веднага щеше да започне по друг начин — ще се прибере, ще изведе Барт на дълга разходка, ще почисти хола, ще измие съдовете, ще направи две-три коремни преси (без да се престарава от първия ден), после ще си забърка една-единствена чаша свръхсухо мартини с джин „Бомбайски сапфир“ и ще гледа фойерверките от покрива на блока.
А утре първата му работа ще бъде да подстриже тази проклета грива, после ще се обади на някои колеги, ще си възстанови контактите. Връща се в занаята.
Глицки се добра до Монтерей в един и двайсет и пет минути. Нат убеди капитана на катера да позабави следобедното плаване, за да изчака сина си. В края на краищата, така капитанът щеше да има още петима клиенти наведнъж — по двайсетачка на глава. При това пари на Ейб, а Нат ги харчеше с удоволствие. Нали затова бяха парите, макар и като по-млад да беше настроен по-иначе. Е, човек цял живот се учи.
Другите трима кандидати да гледат китовете в океана не възразяваха, стига да не се забавят прекалено.
В два часа бяха на четири мили от брега, яркото слънце се отразяваше в спокойната вода. Айзък седеше със скръстени крака върху намотано котвено въже и оглеждаше хоризонта с бинокъл. Джейкъб си дочиташе романа на ужасите, малкият Орел упражняваше някои движения от хип-хопа, а другите пътници се забавлявала от сърце, докато го гледаха. Неговият преносим касетофон беше поставен върху дървена маса по средата на палубата. Нат се изпъна на една от скамейките и побърза да заспи.
Глицки дъвчеше пържена риба и се мотаеше между носа и кърмата. Не можеше да си намери място. Нищо чудно да остане и без работа.
Не спомена за това. Моментът не беше подходящ. За Бога, случи ли се, ще има време да им обясни. Премного време.
Не се заблуждаваше. Не искаше да бъде тук и сега, с момчетата, с баща си — единствените близки хора, останали му на този свят. Какво означаваха тези чувства? И преди всичко — защо дойде тук, за да види за десетина секунди някой тлъст морски бозайник? Не го свърташе.
И без това никому не беше необходим. По-добре да беше оставил момчетата с баща си и да…
— Ей, тате!
— А?
Извъртя се стреснато. Професионална деформация. Айзък го повика. Провери какво правеха другите двама. Единият четеше, другият си танцуваше. Всичко е наред. Върна се по палубата при сина, който потупваше с длан по релинга на катера.
— Гледах те. Какво става? Нали разбираш, и синът ти може би иска да знае за какво си мислиш?
Въпросът се стовари върху Глицки като юмрук в ребрата.
— Не знам, Айзък. Май си мислех, че трябва по-често да съм при вас — излъга Глицки. — Повечко неща да правим заедно.
Веднага разпозна недоверчивото изражение на момчето.
— Не — каза Айзък, — сега ми приказваш като по-голям. Питам за какво мислиш наистина?
Глицки опря гръб на релинга.
— Наистина ли?
— Ами да. Какво ти минава през главата? Светът какъв е за тебе?
— А този въпрос как го измисли?
— С Нат си говорим за такива неща. С твоя татко.
— Ъхъ, Нат ми е баща…
— А ти защо не искаш с нас да си приказваш за тези работи? Нали се сещаш — откак мама си отиде, все правиш каквото е редно. С нас, с работата, във всичко. Все едно нищо не те засяга отвътре.
— Много неща ме засягат — възрази Глицки. — Всякакви. Например, ти.
— И какво?
Глицки въздъхна.
— Ами, че не искаш една дума да ми кажеш. Всичко е борба за територия, всичко е разправия, все нещо не ти е по нрава…
Неговият шестнайсетгодишен син слушаше и кимаше в съгласие.
— То е защото ми приказваш, само ако трябва да свърша някаква работа. И вкъщи си като ченге.