— Аз съм си ченге, Айзък. А ти за какво искаш да си говорим?
Момчето преглътна с усилие.
— Де да знам. Защо не ми кажеш по някой път: „Ей, здрасти. Как я караш?“. Нещо такова.
Глицки вдигна глава. Насреща беше празният, безкраен син хоризонт, а той беше тук, носеше се по огромния океан с най-големия си син, подал му ръка, за да го изтегли в спасителната лодка. Да му се не види, какво още чакаше?
Усети как лицето му започна да се разтяга в истинска усмивка.
— Добре де. Здрасти. Как я караш?
Дори за този град, стъписан от трагедии и насилие, злощастната смърт на сенатор Лорета Уейджър в мига на най-голямата й победа, беше жесток удар. В средата на седмицата щеше да пристигне президентът на Съединените щати, за да присъства на погребението с държавни почести. Кметът Конрад Ейкън обяви едномесечен траур в Сан Франциско.
Филип Мохандас вече успя да предложи ново име за проекта „Хънтърс Пойнт“ — „Мемориален младежки център Лорета Уейджър“, предназначен за децата и юношите в неравностойно социално положение. Изглеждаше твърде вероятно той да оглави центъра.
Председателят на националния комитет на Демократическата партия заяви, че скоропостижната кончина на сенатор Уейджър връща в самото начало търсенето на достоен кандидат за вицепрезидентския пост в следващите избори. След героичната й лична намеса в задържането на Кевин Ший, просто й била постлана пътеката към тази кандидатура.
„Тя беше изключителна жена — заяви председателят, — със забележително лично достойнство, с неопетнена честност и съпричастност към проблемите на обикновените хора, отличаващо я от всички други съвременни политици. Тя не беше преди всичко политик, опираше се на традиционните ценности и проявяваше искрено чувствата си, но и в същото време успяваше да се извиси над тълпата. Убеден съм, че ако пожелаеше, тя можеше да стане първата жена, президент на Съединените американски щати“.
Кевин се влачеше бавно, тежко, стъпало след стъпало. Отключи вратата на апартамента.
Леглото беше оправено и покрито. Прозорците отворени, с вдигнати щори. Не помнеше това място някога да е било толкова светло. Навън светът искреше в чистия въздух. Лек, топъл, миришещ на цветя ветрец поклащаше дръпнатите завеси.
Чашите за кафе и халбите бяха измити, а до любимото му кресло на масата имаше грамаден букет. Огледа стаята, обиколи я и седна на леглото, с лице към единия прозорец.
Но къде беше тя?
Смъкна вонята от затвора под душа. Обу чисти дънки, върна се на леглото, гол до кръста, остави ветреца да го доизсуши.
Петнайсет минути, двайсет. Не помръдваше, не мислеше за нищо. Просто седеше и чакаше, бавно се отърсваше от кошмара.
Знаеше, че тя ще дойде.
Стъпки на площадката пред вратата. Стана и направи крачка натам, когато тя отвори.
Носеше покупки в голяма кафява кесия, най-отгоре стърчеше хляб.
Изведнъж усети присъствието й, обхвана я цялата със сетивата си. Косата й сияеше. Бе облякла обикновена светложълта рокля, тънкият плат потрепваше от ударите на сърцето й. Кевин виждаше.
Тя остави кесията на леглото, изправи се и погледите им се срещнаха. Усмивката й отприщи облекчението, радостта пак да е с него.
— Нали помниш, че щях да ти връщам ключа, като се разделихме? Но не ти го върнах. — Позапъна се. — Мислех, че ще се прибереш малко по-късно. Исках да съм тук.
— Уес ме докара.
Тя спря, боеше се да го доближи — последното съмнение. Въпрос в плахата усмивка. Още ли я искаше? Нямаше да се натрапва.
Сякаш му го каза с думи.
Мълчание. И двамата не можеха да се престрашат. Бояха се да не съсипят отново всичко, още в първите минути на истинския живот, тук. Знаеха колко е важно. Стоеше на метър от него, отпуснала ръце по тялото си, а очите й…
Никога преди не бе виждал това, нито пък се надяваше. Тя знаеше кой е, но го обичаше. И той не искаше нищо повече от този свят.
Мелъни попита:
— Имаш ли нужда да постоиш малко сам? Да си тръгна ли?
Той протегна ръце. Нейните трепереха.
— Никога — каза тихо, — никога.
Тя обви ръце около кръста му, притисна се силно. Усещаше сърцето й. Усещаше и своето.
В един ритъм. Заедно. В истинския свят.
Преди, но не в най-отдавнашните времена (защото „Малкия Шамрок“ съществуваше от 1893 година), а през петдесетте години барът бе популярен заради кухнята си не по-малко, отколкото се славеше с напитките.
Моузес Макгайър и неговият съдружник Дизмъс Харди прецениха, че е добра реклама, пък и съвсем подходящо време да се върнат към традицията, точно на Четвърти юли. Получиха разрешение от градските служби да продават хотдог и яхния от миди (по десет и по петнайсет цента, съответно), на открито пред бара. Пуснаха от покрива на „Шамрок“ огромен американски флаг, чак до горния край на прозорците. Площта отпред бе отделена с подвижни прегради, а и времето помогна в начинанието, което рядко се случваше в Сан Франциско.