Повечето хора признаваха, че за свой късмет, Артър Уейд притежава тези достойнства.
Излезе от своето БМВ и забързано тресна вратата, мислите му все още се въртяха около работата. Целият се разтресе от облялата го изведнъж жега и осъзна, че през целия ден въобще не е усетил какво е времето навън, през всичките изтощителни десет часа. За щастие накрая всички изнемогнаха и затова сега можеше мъничко да помогне на Карин. Да излезе от работа преди осем вечерта беше все едно да му дадат отпуск.
Вече бе затворил колата, но не искаше да извърви дори пет метра в този задух със сако на раменете. Свали го и бръкна в джоба на панталона, за да извади ключовете и да остави ненужната дреха в колата. Но не бяха в джоба. Стърчаха в ключалката на запалителната уредба.
Не можеше да влезе в колата.
От яд удари с юмрук по покрива и с това включи двутоновата, мощна, пронизителна алармена система.
Питър Макей още стоеше върху барплота и с пяна на уста бушуваше срещу освобождаването на Джеръм Рийз, срещу прогнилата несправедливост на света, щом чернокожите се отърваваха безнаказано дори след убийство и срещу какво ли не още. Тогава чу врявата на алармената система и зърна Артър Уейд отвън, пред витрината на „Пещерата“, да се щура около чудничко, новичко БМВ. Тоя черен кучи син краде колата, каза си Макей.
— Ей, я го вижте тоя! — извика той. — Направо не си вярвам на очите.
Кевин Ший често си повтаряше, че скоро ще си нагласи живота, ще защити проклетата си теза и дори ще вземе доктората. После може би ще си намери някъде работа като преподавател или нещо подобно, стига да му остава време за по едно-две питиета и да не искат да си влага душата в бачкането. Повече нямаше да си раздава душата. По този въпрос беше непреклонен.
Но засега му идваше прекалено дори да размишлява за всичко това. Твърде много промени. В каква посока да поеме, с какво иска да се занимава. Все главоблъсканици. Беше му по-лесно да сипе нещо в гърлото и да не приема нищо твърде насериозно.
Но не можеше да понася и ставащото пред очите му.
Добре поне, че се отърва от Нийл Йънг, но тези приятелчета вече взеха да се изхвърлят. Чернилките това, чернилките онова. Мразеше тази дума — за Бога, достатъчно му я набиваха в главата, докато порасне. Но сега започна да се плаши. Трудно вярваше, че хората могат да крещят такива щуротии в днешния Сан Франциско. А онзи смотаняк на бара направо откачаше.
Писна му. Кевин Ший реши да се махне по-далеч оттук.
Алармата цепеше въздуха.
Макей скочи от плота и си запробива път през тълпата. Братовчед му Мюлън и останалите го последваха. Дори Джейми О’Тул прескочи бара и се присъедини към тях.
Макей дръпна вратата и се озова на здрачната улица.
Смутеният Артър Уейд се обърна и разпери ръце, като че казваше: „Е, какво мога да направя?“ Опита се да надвика пищящата аларма.
Макей го налетя, преди да изрече нещо, бутна го настрана от колата.
— Ти к’во си мислиш, че правиш тука бе, мътните те взели?
— Ей!
Уейд не отвърна на грубостта. Никак не му хареса да го бутат, но ставаше явно недоразумение. Щеше да обясни положението на този сприхав тип.
— Това е моята кола. Заключих се…
Макей отново го тласна с две ръце, залепи го за спрелия отзад камион.
— Значи твоята кола, а! На баба ми хвърчилото. — Извърна се и кресна: — Негрото разправя, че колата е негова. Аз пък викам, че ни будалка.
Алармата не спираше да пищи.
— Казвам ви — тоя краде колата!
Уейд се изправи и си наложи спокойствие. Вече десетина мъже бяха излезли от кръчмата, след тях идваха още. А пияният напираше към него. Ставаше лошо. Не му харесваше да се държи така, но за предпочитане пред храбростта беше да се махне и да се върне за колата, когато нещата си влязат в коловоза.
— Ей, ти къде си тръгнал бе? Накъде така се разбърза?
Крачка назад. Още една. Вдигна ръце, както отстъпваше.
— Вижте какво, сега ще си отида, не искам неприятности…
Пияният се лепна за него.
— А, не щеш неприятности, значи? И значи, не щеш да я гепиш тая колица?
Втурна се към него, пак го блъсна. А отзад някой му препречи пътя.
— Ей, хора, вижте сега…
Този път го бутнаха в гърба. А пияният ревеше в лицето му:
— И човек да пречукате, все тая! К’вото искате си правите, мамицата ви!…
Дори в оглушителния шум от алармата се чу друг звук — витрината на магазина се пръсна в дъжд от стъкълца. Барманът Джейми О’Тул бе запратил по нея тежка халба. Вече ровеше сред косачките за трева и бормашините, сред намотките въже за простиране и тежките чукове. Викаше нещо неразбрано.