- Виж ме.
- Не прави така - прошепнах аз.
- Не знам какво не ми е наред - издиша той. - Чувствам се така, сякаш... Имам усещането, че губя разсъдъка си. Все едно лицето ти е било издялано в сърцето ми, а аз не си спомням кога и не разбирам защо, но белегът си е там и не мога да го накарам да зарасне. Не иска да се махне. Не мога да го накарам да избледнее. А ти дори не ме поглеждаш.
Ръцете ми се изплъзнаха от безопасността на палтото ми и прихванаха меката кожа на якето му. Той все още носеше онова на Коул под него.
- Всичко е наред - задавих се аз. - Ще измислим нещо.
- Кълна се - прошепна той, а устата му кръжеше над моята. - Кълна се, кълна се... Заклевам се, че ние бяхме на онзи плаж и те видях да носиш онази светлозелена рокля, а после говорихме с часове. Аз си имах живот, ти - също, но го живеехме заедно. Нещо не пасва. Ето това парче не се вписва. Клеър беше там, а Коул ми каза, че никога не сме били. Но тогава... Виждам лицето ти в светлината от огъня и започвам да си спомням различни огньове, различни усмивки, различно всичко. Помня те в зелена рокля, която после се превръща в зелена униформа... и нищо от това няма смисъл!
Зелена рокля - плажът? Плажът във Вирджиния?
Една сълза се промъкна през миглите ми, последвана от друга. Беше се случило толкова бързо - наложило ми се бе да работя така стремглаво в онази небесносиня стая. Това, което сега разказваше - нищо от него не се беше случило в действителност, но начинът, по който го бе разказал тогава, ми се бе сторил истински. Можехме да сме се срещнали това лято, на този плаж и помежду ни да бе имало само тясна ивица слънце и пясък, които да ни държат настрани един от друг. Явно съм мислила за това, докато съм се вадела от спомените му. Вероятно бях пропуснала тази малка частица от себе си или я бях набутала... или...
- Аз съм... Това е... нещо като мъчение - гласът му бе неестествен, дори не беше и шепот. - Мисля, че губя разсъдъка си... Не знам какво става, нито какво се е случило, но когато те погледна... гледам те и те обичам толкова много. Не заради нещо, което си казала или направила, или каквото и да е. Поглеждам те и просто те обичам, а това ме ужасява. Ужасява ме на какво съм способен за теб. Моля те... трябва да ми кажеш... Кажи ми, че не съм луд. Моля те, просто погледни към мен.
Очите ми се насочиха нагоре към неговите и всичко свърши.
Устните му прихванаха моите в груба целувка, която ги разтвори със силата си. В нея нямаше нищо нежно. Усетих как вратата изтрака зад гърба ми, когато той се премести и ме притисна към нея, обгръщайки лицето ми с ръцете си. Всяка мисъл в главата ми се взриви до чисто, пулсиращо бяло и долових тъмната спирала на желанието, която започна да се увива около мен, пречупвайки всичките ми правила, прекършвайки последната останала трепереща частица сдържаност. Помъчих се да се отдръпна за последен път.
- Не - каза той, връщайки устните ми под своите. Всичко беше както преди -промуших ръце под якето му, за да го притисна по-близо към себе си. Ниският стон в задната част на гърлото му - един малък, умоляващ звук, който запали всеки сантиметър от кожата ми.
И тогава настъпи промяната. Отдръпнах се, за да си поема въздух, а когато отново го открих, вече беше по-дълбоко, по-меко и по-сладко. Това бе целувката, която си спомнях. Онези, които си разменяхме, когато се чувствахме така, сякаш притежавахме цялото време на света, а пътищата се простираха напред единствено заради нас.
Отдадох се напълно на това чувство. Не ме интересуваше в какво ме превръщаше - слаба, егоистка, глупава, ужасна. Спомнях си онова малко късче топла отмала, преди да го съсипя, завихряйки ума му в смесица от отчаяно объркване. Сега цареше толкова много тъмнина. Светлите, ярки коридори от спомени бяха рухнали. Борех се да премина напред, разрушавайки мъгливи пластове от черно и прогорено кафяво. Давех се в това, в него и всичко беше толкова различно, толкова странно, че така и не бях осъзнала, че съм в ума му, преди да бе станало прекалено късно.
„Спри, спри, сприсприспри..."
Избутах го назад, прекъсвайки физическия контакт помежду ни. И двамата се препънахме. Главата ми крещеше от болка, докато падах долу на колене. Лиъм се просна назад върху най-близката работна маса, запращайки събраните там стотици малки инструменти и болтчета на земята в душ от пронизителни звуци... който като че ли продължаваше и продължаваше и се превърна в ехо на окончателното щракване, което прокънтя през мен в мига, в който умът ми се отдели от неговия.
„По дяволите!", помислих си, борейки се за въздух. Чувствах се зле, физически болна, а светът под мен сякаш подскачаше. За няколко ужасяващи секунди горенето в ума ми беше така страховито, че не можех да видя нищо. Запълзях в опит да открия пистолета, който бях изпуснала, когато той ме хвана. Помъчих се да се изправя обратно на крака, използвайки един от рафтовете с автомобилни тасове, но успях единствено да го сваля долу, откъртвайки го от стената и запращайки ги като дъжд върху себе си.