Накрая просто се отказах и се облегнах на стената, вдигайки колене до гърдите си. Болката се стичаше надолу по задната част на гърлото ми и се събираше капка по капка в центъра на гърдите ми. По дяволите, по дяволите, по дяволите. Притиснах длани към очите си, поглъщайки поредния накъсан дъх.
- Руби.
Погледнах нагоре и потърсих лицето му в тъмнината.
- Руби, ти... - гласът на Лиъм бе леко паникьосан, когато той се протегна към мен и ме издърпа към себе си. Паднах върху него, прекалено смаяна, за да помръдна, а той обви ръцете си около раменете ми и зарови лице в косата ми. -Ние... Онази тайна квартира...
„Боже мой!"
- Ти направи нещо... Ти... О, боже, Дунди! - Лиъм се дръпна назад, като хвана лицето ми между ръцете си. - Дунди бе ранен! Те го взеха. Прибраха и нас. Бяхме в онази стая и ти... Какво направи ти? Какво си ми сторила? Защо бих си тръгнал? Защо бих напуснал без теб?
Кръвта се оттече от лицето ми, от цялото ми тяло. Прокарах пръсти назад през косата му, принуждавайки го да ме погледне право в очите. Всеки един от мускулите му се разтрепери.
- Той е наред, Лиъм! Дунди е наред. Дойдохме да те намерим в Нашвил, нали си спомняш?
Той отново се взря в мен и за пръв път от седмици насам очите му бяха живи. Ясни. Гледаше ме и долових точния момент, в който разбра какво бях извършила с него. Косата му падна пред лицето му, когато поклати глава. Устните му се движеха в тих отказ да го приеме. Не можех да се насиля да кажа каквото и да е.
„Това не е възможно."
Колко пъти досега бях прочиствала спомени? Дузини? Стотици? И от самото начало - от онзи израз на чист страх върху лицето на майка ми - знаех, че няма връщане назад. Когато същото се случи със Сам, това само потвърди нещата. Промъкването в ума й, опитът да поправя онова, което бях сторила, единствено бяха доказали, че няма нищо, което да мога да направя, че там няма нито следа, останала от мен, която да издърпам отново в предната част на ума й.
Но сега - не аз бях вкарвала спомените в ума му. Знаех какво беше това усещане. Но това тук беше различно. Трябваше да е. Всичко, което бях предприела, бе да се изтръгна на свобода, преди да потъна прекалено дълбоко и да причиня истинска вреда. Нямаше начин това да се случва. Абсолютно никакъв.
Той пристъпи назад - извън обсега ми. Далеч от мен.
- Мога да обясня - започнах аз, а гласът ми трепереше. Но той не искаше да слуша. Лиъм се обърна към колата в центъра на влажния гараж, вдигна една малка раничка, която не разпознах, и я метна на рамо. С отмерени движения стигна обратно до вратата. Осъзнах, че той наистина трябваше сам да го разбере. Дунди бе прав - всичко, което бе станало, откакто го бяхме намерили, се беше случило и в действителност.
- Чакай! - извиках аз, тръгвайки след него. - Лий!
Долових стъпките му, отекващи по балатума на офиса, както и ядното му сумтене, когато се удари в бюрото.
Чух и изстрелите. Един-два експлозивни удара, които разбиха стъклената стена и срутиха целия ми свят заедно с нея.
Двайсет и пета глава
Втурнах се през приемната, а пистолетът в ръцете ми се клатушкаше, докато тичах. Лиъм току-що бе завил покрай ъгъла, от който се влизаше отново в магазина - видях го на земята, по гръб. Бе покрит с дебел слой надробено стъкло. На пръв поглед изглеждаше така, сякаш някой бе натрошил здраво парче лед върху гърдите му.
Само това ми трябваше. Нещо хладно и безстрастно се намести в мен. Ужасът, който почти ме бе довел до падане на колене, се дестилира в нещо градивно, нещо пресметливо, нещо, което от Детската лига бяха отгледали и възпитали в мен.
Контролирана паника.
Исках да изтичам право в магазина, но вече знаех от безкрайните симулации как протича този сценарий. Вместо това подадох глава, колкото да видя кои хладилници с напитки бяха разбити. Само последният - този, който беше най-близо до мен - бе на парчета.
Стрелецът най-вероятно беше край задната врата - той или тя бе видял за секунда наближаващия откъм ъгъла Лиъм и бе стрелял.
Погледнах надолу, достатъчно дълго, за да забележа как гръдният му кош се издига и спада. Ръцете му се повдигнаха и изпънаха зад него, докато се бореше за въздух. Жив.