Къде беше стрелецът?
Преглътнах изгарящия ме гняв, а ръцете ми задушаваха пистолета ми в търсене на отразяваща повърхност върху предната стена. Точно зад касата имаше едно от онези кръгли охранителни огледала. Колкото и мръсно да бе то, колкото и да се бе влошило зрението ми, нямаше как да я пропусна. Жената бе закръглена, в края на петдесетте или началото на шейсетте - ако трябваше да съм прецизна. Острата й сива коса, която бе само наполовина прикрита от шапката й и яката на зеленото ловно яке, я издаваше.
Тресеше се силно. Ругаеше, докато изпускаше патроните, които се опитваше наново да зареди. Тя изчезна зад щанда с козметика, за да ги намери. Заех позиция над Лиъм и се прицелих през златистата рамка на хладилниците. Когато тя отново се появи, вече бях готова - изстрелях два патрона, които се забиха в стената зад нея.
Не знам дори дали тя погледна към мен, преди да стреля за последно и да хукне. Наведох се инстинктивно, макар да бе повече от ясно, че не се бе прицелила добре. Предният прозорец на магазина се разби, когато сачмите от пушката го пронизаха. Всичко се превърна в гръм и екот, шок и ужас... и стъкло. Толкова много стъкло.
Лиъм изпъшка в краката ми. Аз се наведох, за да изчистя парчетата стъкло от косата и горната част на тялото му. Ръцете ми отново се приплъзнаха под якето му, опипвайки за кръв. Подът бе чист, а и пръстите ми се оказаха такива. Не беше ранен. Тази мисъл ми мина набързо, докато го изправях да седне. Той се свлече по рамката на хладилника - очевидно зашеметен. Явно в ушите му звънтеше нещо ужасно.
Хванах лицето му между ръцете си с облекчение, притискайки устни към челото му, към бузата му.
- Добре ли си? - издишах аз.
Той кимна и плътно допря ръката ми до своята. Падането му бе изкарало целия му въздух.
- Наред съм.
Някакъв двигател на автомобил оживя отвън. Избутах се назад и грабнах пистолета от земята.
- Руби! - извика Лиъм, но аз вече тичах, удряйки силно с рамо счупената задна летяща врата. Задните светлини на колата светеха в яркочервено и се смаляваха все повече и повече в съответствие с разстоянието, което жената поставяше помежду ни. Тичах колкото можах след нея, носеща се напред върху прилива на гнева. Тя бе на крачка от това да го нарани, да го убие.
Застанах стабилно на крака и насочих пистолета за един последен опит. Прицелила се бях точно в задната й лява гума. Ако тя бе видяла единия от нас и все още имаше достатъчно мозък, останал й, за да докладва...
Не. Ръката ми падна тежко отстрани и аз приплъзнах предпазителя с палец. Дори да ни беше забелязала, дори да бе схванала какви сме, ние се намирахме в туптящото сърце на по-средата-за-никъде. Това не беше град или пък място, което преследвачи или дори агенти на СОП биха си помислили да посетят. Тя можеше и да се обади, но щяха да минат часове или може би дни, преди някой да отговори.
Избърсах потта от челото си с китка. Боже! Тази жена най-вероятно бе дошла да търси храна или подслон. Тя не бе тренирана, а небрежният начин, по който стреля, ме накара да се зачудя дали пък не бе изстреляла тези патрони случайно. Аз и Лиъм не бяхме особено тихи в гаража. Може би тя ни бе чула, а после го беше усетила, че приближава, и се бе паникьосала от мисълта, че ще я хванат как краде.
Не си заслужаваше да се мъча да наредя пъзела, а и нямах енергия за това. Проблемите ми вече не бяха някъде пред мен. Те стояха точно до мен.
Бавно се завъртях на пети и поех обратно към бензиностанцията, където ме очакваше Лиъм. Слънцето продължаваше да се издига зад гърба му, а лицето му оставаше в пълна сянка. По раменете му все още имаше натрошено стъкло, но аз задържах очи върху раницата, която пръстите му стискаха. Неговите напукани, побелели кокалчета на пръстите.
Имаше ново нараняване на извивката на носа си, а от отворената рана на брадичката му се процеждаше кръв, но това бе най-лошото, което хвърчащото стъкло можеше да ти причини. Наложи се само веднъж да погледна лицето му, за да разбера, че онова, което бях направила, го бе прерязало дълбоко.
Той изчака да го достигна - мъчителна стъпка по стъпка. Усетих приток на горещ срам, който премина надолу през мен, сви гърлото ми и измъчи очите ми със сълзи. Руменина превзе и неговата шия, лицето му и стигна до краищата на ушите му. Лиъм ме наблюдаваше, а копнежът му беше гравиран дълбоко върху лицето му. Знаех каква битка води с това, тъй като и аз самата се борех с всичко, за да не се пресегна и да взема ръката му, да не прекарам палец по топлия пулс на китката му. Това нещо помежду ни бе непоносимо. Колко много ми се искаше да се престоря, че не бяхме имали друг живот извън този момент.