Взрях се в него, а от объркване умът ми се изпразни.
- Ужасно е - ужасяващо е - да срещнеш непозната и да изпитваш към нея нещо толкова силно, което всъщност кара сърцето ти да спира, а ти нямаш и идея защо. Никакво обяснение. Чувствата са тук и дращят по гърдите ти, искат да излязат навън. Дори сега, дори само като погледна към теб, усещам как те ме смачкват - заради това колко много те искам, колко се нуждая от теб и колко те обичам. Но ти дори не съжаляваш. Ти просто очакваш да се съглася с факта, че си избрала да пожертваш живота си за моя.
Светът около нас се бе оттеглил толкова надалеч от нашата капсула нещастие, че бях забравила, че някога е съществувал, че ние сме покрай магистралата на открито, изложени на смразяващия студ и на преминаващи очи. Реалността се завърна под формата на мотор на кола, свирещ клаксон и фарове, насочени право към нас.
Изправих Лиъм на крака, пресягайки се към закътания в джоба на палтото ми пистолет, но вече можех да видя колата - познатия мръсен жълто-кафяв ван на Дунди. Той поднесе и спря на няколко метра от нас, изхвърляйки експлозия от сняг.
Дунди изскочи от шофьорската седалка и остави двигателя да работи.
- О, слава на господ! Видях ви двамата на земята и реших, че сте се изпозастреляли.
Обърнах гръб и на двама им, избърсвайки бузите си с ръкавите на палтото. Долових как зад мен Дунди вдишва рязко. Пръв проговори Лиъм, а гласът му бе плашещо спокоен.
- Ела вътре за секунда. Има малко храна, която можем да вземем.
Не исках да ги последвам. Не исках да влизам и в колата. Не можех да помръдна. Караницата, ако дори можех да я нарека така, ме бе изтощила толкова, че виждах двама Джудовци, които изскочиха от колата и тръгнаха към мен.
- Руу? - той звучеше изплашено.
Физически се разтресох, за да си избистря главата.
- Всичко е наред.
- Какво стана? - прошепна той, като притисна утешително ръка към гърба ми. -Вие двамата карахте ли се?
- Не - успокоих го аз. - Той просто вече си спомня.
Обърнахме се и видяхме как Дунди се спъна, докато се опитваше да не изостава от Лиъм, който го дърпаше към бензиностанцията. Той погледна назад към мен с широко отворени очи, а Лиъм ритна вратата с крак, за да я отвори. Трясъкът, който издаде при удрянето си в противоположната стена от бетонни блокчета, бе достатъчен, за да изкара и Вида от колата.
Отне две или може би цели три секунди и след това крещенето започна. Навлезли бяха достатъчно навътре в магазина, така че не можехме да разберем какво точно казват, ала някои особено щекотливи думи изскачаха и се повтаряха от време на време - Как можа?... Защо?... Тя, тя, тя.
- По дяволите! - Вида се обърна към мен, а ръцете й непоколебимо се мъдреха на кръста й. - Казах ти да оставиш хлапето на мира. Какво си му направила?
От усилието да не избухна в сълзи усещах кожата на лицето си опъната и гореща.
- ... пълен идиот! - крещеше Лиъм. - Защото аз се чувствам като пълен тъпак!
- Той знае ли? - попита Вида. - Каза ли му?
- Не... Мисля, че си спомня. Или аз му върнах спомените. Или пък в действителност не съм му ги и взимала. Не знам. Не иска да говори с мен. Вероятно никога вече няма да ми проговори.
- Не смятам, че това ще стане така - изрази мнение Джуд. - Просто сигурно е изумен. Като че ли...
- Като че ли какво? - прекъсна го Вида.
- Някаква част от него те е помнела. Той толкова се разстрои, когато те открихме, и бе решил, че ще умреш. Помните ли?
- Защо наистина тогава се държеше като такъв кретен? - попита Вида.
- Помисли само. Той знаеше, че Руу е от Лигата, но с нея се държеше по-различно, отколкото с нас, нали? Може би, когато е край теб, доста се обърква. Мозъкът му му говори едно, а инстинктите му - нещо напълно различно.
По този начин ми го бе обяснил и Лиъм. Джуд бе проявил достатъчно прозорливост, за да долови нещо, което аз никога не бих сметнала за възможно. С родителите ми и Сам... Те бяха студени, след като им бях изтрила спомените -или по-скоро запечатала спомените, или каквото там вършех в действителност. Тогава бях толкова малка, че просто бях приела, че някаква част от тях разбира каква съм аз и ме мразят заради това.
Може би тогава не бях напълно на грешен път. Ако бях премахнала спомените им за себе си, но не бях докоснала чувствата, които имаха, дали и те щяха да се усещат като Лиъм? Дали просто и те не бяха уплашени и объркани от това, което изпитваха? По това време майка ми не бе особено стабилна психически, получаваше пристъпи на паника дори и ако закъснеех със секунда на прибиране от училище. Може би в онази сутрин ме бе видяла и всичко й бе дошло твърде много. А татко - спокойният ми татко, моята опора, - той може би се бе притеснявал за нея и затова не ме бе извикал да се върна обратно вътре.