„Вероятно можех и тях да поправя." Гласът бе тих, но бе там. Звучеше в ушите ми.
- Но това не променя нещата, които Лиъм усеща в момента - отбелязах аз. Или пък начина, по който щяха да се почувстват родителите ми, ако откриеха каква всъщност бе дъщеря им.
Оставих се другите да ме заведат обратно в колата и се настаних на задната седалка. Преди да дойдат да ни вземат, те вече бяха събрали палатката и прочистили периметъра на лагеруване. Не само защото се бяха притеснили за нас, а защото и Вида най-после бе смогнала да изпрати съобщението си до Кейт.
И бе получила друго в отговор.
Вместо да седне на една от предните седалки, Вида се приплъзна до мен. Джуд бе започнал да се качва след нея, но тя го избута обратно с крак и каза:
- Ще идеш ли да извикаш бабчето? И му кажи да си размърда задника!
Джуд запротестира, но Вида вече затваряше вратата.
- Какво има? - попитах, чувствайки се доста по-разтревожена при вида на Разговорника в ръката й. - Какво каза тя?
- Не знам... Има нещо гнило... - отвърна Вида. - Прочети сама.
Синьо-бялата светлина на Разговорника изпълни пространството около задната седалка, докато превъртах разговора нагоре, за да видя последните съобщения.
РАДВАМ СЕ, ЧЕ СТЕ ДОБРЕ // ТРЯБВА ДА СЕ СРЕЩНЕМ ВЪЗМОЖНО НАЙ-БЪРЗО // НАСТОЯЩО МЕСТОНАХОЖДЕНИЕ?
НАСТОЯЩО МЕСТОНАХОЖДЕНИЕ ДОБРО // УТРЕ МОЖЕМ ДА СМЕ В КАЛИФОРНИЯ
Отговорът бе мигновен:
ЩЕ СЕ СРЕЩНЕМ И ЩЕ ВИ ЕСКОРТИРАМ // ПУЕБЛО, КОЛОРАДО // ОТЪРВИ СЕ ОТ ЦЕЛТА
Знаех, че в кратките отсечени съобщения се губеше гласът на човека. В това се криеше и целта на Разговорника - да предава нужната информация максимално бързо. „Отърви се от целта" обаче звучеше доста грубо. Не само това, но защо щеше Кейт - или пък Коул - да рискува да напуска Щаба, привличайки излишно внимание към плана си?
НЕ СПОДЕЛЯЙ С ЦЕЛТА МЯСТОТО НА СРЕЩАТА
Под това имаше адрес на улица.
- Мислиш ли, че нещо е станало? - настояваше Вида. - Защо, по дяволите, тя ще рискува да напусне Щаба, при положение че така може да издаде цялата Операция?
- Може да смята, че няма да успеем да прекосим границата на Калифорния без нейна помощ? - това бе доста слаб опит за обяснение, но бе възможен. - Вида, тя лично ли ти даде Разговорника? Искам да кажа, подаде ли ти го физически?
- Да - отвърна Вида. - Нико сам настрои връзката между двата. - Наблюдавах как тъмните й очи постепенно се разшириха, когато в крайна сметка и тя стигна до същата ужасна възможност, на която се бях спряла и аз. - Мислиш, че някой е взел Разговорника от нея ли? Че нещо й се е случило? Или пък е в Коул?
- Смятам, че е възможно някой да е проникнал във връзката между двата ни Разговорника - казах аз, а гласът ми прозвуча доста по-спокойно, отколкото се чувствах. - И през цялото време са прихващали съобщенията ни.
- Няма начин - каза Вида. - При тези устройства просто не можеш да хакнеш линията. Има ли начин да проверим?
Може би - един. Стиснах челюст и изписах всяка дума внимателно,
ЩЕ СЕ СВЪРЖЕМ ПРИ ПРИСТИГАНЕ // ДО СКОРО,
АЛИГАТОР
Секундите се провлачваха, а екранът изгасна от липса на активност, но аз не го изключих, а Вида не се отдръпна, докато той не светна отново с пълната си светлина. Вибрацията сякаш пробягваше по целия ми скелет и изпращаше зад себе си вълна от настръхване.
ДОБРЕ // ДО СЛЕД МАЛКО, КРОКОДИЛ
Минаха още десет минути, преди момчетата да се появят на вратата на магазина. Всеки носеше нещо различно в ръце. Дунди бе притиснал към себе си пакет тоалетна хартия. Джуд балансираше с пет различни вида пакетчета чипс, а Лиъм се бореше да не изпусне своите десет бутилки с безалкохолно.
- Ехо, дишай! - напомни ми Вида. - Прави се на спокойна. Трябва само да стигнем до Колорадо.
И да лъжем през целия път дотам, си казах наум, облягайки чело на вратата. Това не бе някакво особено решение. Ако там не ни чакаше Кейт или Коул, това означавше, че нещо им се бе случило - или планът им с флашката беше разкрит, или някой бе открил, че те знаят точно къде сме, а не правят нищо, за да ни накарат да се приберем. Толкова много възможни заподозрени проблеснаха в ума ми: Албан, съветниците му, Джарвин, всичките му приятели. Не можех да се отърва от чувството, че всичко водеше до флашката. Не можех да се отърва от мислите за това как някой като Джарвин би използвал информацията по-скоро за собствени цели, отколкото за да ни помогне. А най-лошото от всичко беше, че не можехме да научим дали е безопасно да се приберем заедно с флашката обратно в Щаба, освен ако не ни бъдеше потвърдено първо от онзи, който ни чакаше в Колорадо.