Ако това наистина бе Кейт - тогава супер. Пуебло, Колорадо, бе достатъчно добро място, за да се разделим с момчетата. Чувствах се така, както Вида бе казала - нямаше смисъл да се прилепваме към тях, след като евентуално щеше да се наложи да срежем пъпната връв.
Струя студен въздух ни удари, когато те отвориха багажника и сложиха провизиите там. Джуд изпълзя вътре до Вида, опитвайки се да възвърне поне малко чувствителността в ръцете си. От гънките на якето му се освободи леден въздух, когато той се наведе напред към отворите на парното и ги завъртя във всички посоки.
Дунди си възвърна шофьорското място и погледна назад към нас все едно бе изненадан, че го бе открил празно. Срещнах очите на Лиъм точно преди да отвори пасажерската врата и да се издърпа навътре.
Нямах идея какво точно чакаше Дунди, но той постоя в тишина близо пет минути, преди Лиъм най-накрая да каже:
- Може ли за секунда да се престорим, че всичко това не е душеразмазващо-неловко, и дали ще е удобно някой, моля, да ми обясни какво става всъщност?
Дунди най-после спусна ръчната спирачка.
- По-късно. Не мога да карам безопасно и да се ориентирам добре по пътищата, ако не е тихо.
- Бабче - каза Вида, - това е покъртително, дори и за теб. Искаш ли някое от големите деца да кара?
- Аз мога! - предложи Джуд, като щракна капачето на компаса си и застана прав. - Изкарах няколко урока в Щаба.
- Мина един-единствен урок - казах аз - и той завърши, когато ти забърса странично три други коли, докато се опитваше да паркираш.
- Ти размаза онзи красив мерцедес - напомни му Вида. - Онази така красива кола.
- А, онова не беше моя грешка!
Дунди не ни обръщаше внимание и ние се върнахме обратно на магистралата, напредвайки с неговата умерена скорост. Аз се заех отново да разказвам историята по най-добрия начин, по който можех, завършвайки с това, което Коул бе планирал да направи с флашката веднъж щом се озовеше в него. Всичко започна да се излива - от момента, в който бяха донесли тялото на Блейк, бягството в Бостън, срещата с Дунди, откриването му в Нашвил. Лиъм имаше въпроси - удачни - за това как Коул и Кейт смятаха да се опитат да използват изследването като инструмент за връщане на Лигата в правия път.
- Добре - измънка Лиъм, след като свърших, но някак повече на себе си, отколкото на мен. - Значи... Имам само още един въпрос. След като си била готова да рискуваш главата си в тази Операция, за да се опиташ да ме откриеш, какво има в това за теб?
Не беше ли ясно?
- Вече ти обясних. Коул каза, че ако успея да върна флашката, Албан ще му даде каквото поиска. Включително и подготовка по освобождаването на лагерите - казах аз. - А междувременно така щях да съм сигурна, че ти си в безопасност и че Албан няма да има причина да те издирва и да те върне в кошарата.
Когато Лиъм най-накрая проговори, гласът му бе пресипнал.
- А не... че ще развалят сделката с теб? И ще те пуснат да си идеш?
Той прие мълчанието ми като „не", каквото то наистина представляваше.
- Ти въобще сети ли се да поискаш това? - прошепна той, а първите следи на гняв бяха започнали да се промъкват обратно. - Ще се върнеш обратно... просто ей така. Все едно тези агенти не са твърдо решени да убиват други деца?
- Трябва да довърша това - казах аз.
- Така ли? А теб кой ще те защити? - изстреля той. - Просто ще им дадеш информацията и ще се надяваш на най-доброто. Ще се надяваш, че няма да се откажат от обещанията си или че няма да те убият просто защото така са го решили? Искам само да знам защо. Защо ще го даваш на тях, при положение че имаме възможност сами да използваме информацията, за да си помогнем? Ако това, което Коул казва, е вярно и са открили причината за всичко, не заслужаваме ли именно ние да я разберем? Да решим какво да направим с тази информация?
Лиъм бе толкова убеден и толкова пламенен, докато изричаше това, че сякаш разцъфваше обратно в старата си личност. Дори и цветът се завръщаше върху лицето му.
- Въпросът не подлежи на дискусия - казах аз. - Съжалявам, но трябва да сме реалисти. Преди... Преди си мислехме, че можем да се справим сами и че не се нуждаем от помощ. Виж какво стана. Имаме необходимост от помощ. Пак можем да постигнем каквото искаме, но не можем да го осъществим абсолютно сами.