Очите му все още бяха затворени и си останаха така, макар че го видях как се бори, за да преглътне. Сега нямаше нищо за казване. Преплетените ни ръце се вдигнаха, насочени от него, за да се облегнат на гърдите му. Останаха там - по време на цялата песен, през планините и градовете... До самия край.
Пуебло - ДОМ НА ГЕРОИ! или СТОМАНЕНИЯТ ГРАД НА ЗАПАДА, в зависимост от това на кой знак щяхте да се доверите - бе почти изоставен, но не достатъчно празен, за да успокои ума ми, докато преминавахме покрай редица от трептящо улично осветление и празни магазини за коли. Приличаше на това, което бяхме видели до момента, само че тук бяхме заобиколени от планини от всички страни, издигащи се сред иначе равния и сух пейзаж. Винаги си бях представяла този щат като една гигантска планина, която бе неизменно покрита с дебела покривка от напръскани със сняг иглолистни гори и писти за ски. Определено имаше сняг, който се разстилаше над далечните Скалисти планини, но тук - на дневна светлина - нямаше дървета, зад които да се скрием. Нямаше цъфтящи цветя, които да придават красота. Животът на подобно място определено изглеждаше като нещо неестествено.
Вида паркира вана от отсрещната страна на улицата срещу адреса, който „Кейт" ни бе изпратила, оставяйки го да затихне неочаквано.
- Убедена ли си, че това е правилното място? - попита Дунди, поглеждайки отново надолу към таблета. Той имаше право. Среща в изоставено заведение за бързо хранене определено бе странно, но бе наистина напълно в реда на нещата спрямо онова, което бях видяла като чувство за хумор от страна на Коул. Все пак странността ме накара да се усъмня.
- Не виждам никого вътре - каза Дунди за десети път. - Не знам... Дали пък да не направим още едно кръгче?
- Бабче, успокой се, ще хвана язва от теб - отвърна Вида, докато вкарваше колата в паркинга. - Вероятно чака в една от тези коли.
- Да - каза Лиъм. - Но в коя точно?
Повечето бяха малки седани в най-различни цветове и форми. Единственото общо нещо помежду им, освен поражението, което слънцето бе нанесло на боята им, бе, че всеки сантиметър от тях беше облечен в прах. Таваните, прозорците, капаците. Изключение правеше бял джип - колелата и долната част на колата бяха омазани в мръсотия, но останалата част беше сравнително чиста. Не бе стоял тук дълго.
- Тя каза, че трябва да се срещнем вътре - информирах ги аз, докато разкопчавах колана си. - Ще започнем оттам.
- Чакай! - започна Дунди, а в тона му се прокрадваше лека паника. - Не можем ли просто... да изчакаме още няколко минути?
- Не можем да я караме да чака - уведоми го Джуд. - Тя вероятно умира от притеснение.
Срещнах погледа на Вида в огледалото за обратно виждане.
- Защо не ни изчакате тук и не напълните една раница с провизии - предложих им аз, стараейки се да звуча както обикновено. - Вида и аз отиваме да разберем всичко от нея. Ще видим какви са плановете й и дали е безопасно и вие, момчета, да пътувате с нас.
- Добре - съгласи се Джуд. - И аз ще дойда след малко!
- Не бързай - казах му, докато прескачах дългите му крака. - Помисли си за това, от което ще се нуждаем.
- Но Кейт най-вероятно ще има всичко, от което бихме имали необходимост -запротестира той. - А и аз просто искам да я видя. Имам чувството, че мина цяла вечност.
Вида схвана сигнала ми и също разкопча колана си.
Аз затворих вратата зад себе си, като внимавах да не надзъртам към лицето на Лиъм, докато минавах край задницата на колата, за да пресрещна Вида. Чу се тихо щракане, когато тя провери пълнителя на пистолета в ръката си.
- Не проникваме вътре, докато не се установи, че няма да се натъкнем на стена от оръжия, сар^се? Влизаме и излизаме. Оставаме достатъчно дълго, колкото да си направиш мозъчното вуду и да проверим дали другите са наред - каза тя. - С колко време мислиш, че разполагаме, преди Джудит да започне да хленчи, да проявява нетърпение и да ни последва?
- Десет минути максимум. - Може би дванайсет, ако Лиъм го разсейваше.
Придържахме се към сенките на улицата, лъкатушейки между колите. Не се бях почувствала нервна до момента, в който ми се стори, че виждам трепкане на светлина и движение през един от прозорците на ресторанта. Но Вида ме държеше за ръката и ме дърпаше около огромните контейнери за смет и тяхните разлагащи се, забравени вътрешности. Задната врата беше подпряна да стои отворена с един малък камък. Вида изгуби само секунда, за да погледне към мен, след което се гмурна в тъмната кухня на заведението. Вратата се затвори зад нас, а аз заключих колкото успях по-тихо.