Той напусна сепарето, като вдигна и двете си ръце в класическа поза на предаващ се. Тя бе толкова искрена, колкото и усмивката му.
- Руби - гласът му бе нежен, а ръцете му се спуснаха и застанаха така, сякаш щеше да прегърне някого. - Моля те! Толкова се радвам да те видя отново...
- Стой точно там, където си! - предупредих го и отново вдигнах пистолета.
- Няма да стреляш по мен - продължи Кланси, а гласът му добиваше онзи копринен тембър, който използваше винаги когато искаше да повлияе на някого. Усетих гъделичкане по кожата си, а ръцете ми станаха хлъзгави. Мразех го. Мразех го за всичко, което беше направил, но най-вече го мразех, защото беше прав.
Изражението ми явно ме бе издало, защото той скочи към мен, а пръстите му се устремиха към пистолета ми.
Изстрелът падна като гръм и мълния. Куршумът проряза въздуха и го улови през ръката. Експлозията последва секунда по-късно. Кланси зави от болка, строполявайки се на колене. Лявата му ръка прихвана мястото, на което куршумът бе одраскал дясната му ръка.
Чувах как Джуд удря по задната врата на кухнята - заглушените му викове, - но в полезрението ми се появи Вида. Тя се изправи зад плота, а пистолетът в ръката й бе насочен право към главата му.
- Тя ти каза да си стоиш на мястото - напомни му студено тя, докато идваше, за да застане до мен. - Следващия път ще пострадаш по-сериозно.
Усетих опасността с две секунди закъснение, когато Кланси вдигна глава.
- Спри...!
Вида издаде звук, подобен на внезапен стон, а лицето й се сбръчка от силата на нахлуването на Кланси. Тя трепереше, докато се бореше - съзрях това в очите й точно преди да станат стъклени под влиянието на мисловния му допир. Ръката й се тресеше, докато отново вдигаше пистолета, но този път... насочен към мен.
- Свали си пистолета и ме изслушай! - нареди Кланси. Той бе смогнал отново да се изправи и да седне в края на сепарето, наблюдавайки петното кръв, което помрачаваше доскоро непокътнатата му риза. Не помръдвах. Борех се с всеки порив в тялото си, който искаше да го застреля намясто и да приключи с въпроса. Зад мен Вида трепереше. Усетих тресящото се дуло на пистолета, което се опря в черепа ми. Бузите й бяха мокри, но не се загледах достатъчно дълго, за да разбера дали това бе пот, или сълзи.
Изненадах се колко малко страх усещах в момента, като изключим това, което се случваше с Вида. Ако Кланси си бе направил труда да организира всичко - да дойде тук, да хакне връзката на Разговорника ни, да падне толкова под нивото си, докато ни чака в толкова евтина закусвалня - то, значи, определено имаше някаква цел. А нямаше да може да говори с мен, ако бях мъртва.
- А - каза тихо той, все едно бях изрекла мислите си на глас.
Кланси премести погледа си обратно към Вида. Пистолетът се отдръпна и застана отстрани на слепоочието й.
- Не би го направил - прошепнах аз.
- Държиш ли наистина да ме изпиташ? - той само повдигна вежди и махна с ръка към отсрещната половина на сепарето. Канеше ме да седна. Останах права, но пуснах отново предпазителя на пистолета си и го вкарах отзад в панталона си.
„Мога да прекъсна връзката", помислих си, оставяйки ума си да достигне до нейния, ала се блъснах в лист стомана, който се бе разтопил около мислите на Вида. Независимо колко усърдно се хвърлях срещу него, той все ме изтласкваше назад. Затваряне.
- Доста си напреднала - призна Кланси. - Ама ти сериозно ли допускаш, че ще
успееш да разрушиш захвата ми, преди да я накарам да стреля?
„Не", помислих си, надявайки се, че очите ми ще успеят да предадат на Вида колко съжалявам и че все още не съм се предала.
- Откога следиш разговора ни по Разговорника? - попитах и се обърнах обратно към него.
- Опитай се да познаеш. Давам ти и втори опит. Кога точно започнах да ви отговарям вместо Катрин Конър? - Той започна да барабани с пръсти по масата, а ръката на Вида се успокои и пръстът й се затегна около спусъка. Свих юмруци, но седнах на мястото срещу неговото, без да прикривам отвращението върху лицето си. - Тя много се притеснява за всички вас. Трябва да й се признае, че се усети доста преди вас, че насреща не сте вие. И даже още повече - изпрати ви в Нашвил. Предполагам, че там сте се натъкнали на онзи позьор. Справихте ли се с него?
Отне ми време да разбера, че имаше предвид Нокс.
- Това вероятно те е убивало - подех аз. - Да знаеш, че онова бедно малко Синьо момченце се представя наоколо със самоличността, която ти си изградил. Наясно ли си, че при него беше един от Червените ти?