- Чувал съм слухове за това - Кланси махна пренебрежително с ръка. - Знаех, че този Червен е повреден, иначе щях сам да отида и да си го взема. Щеше да ми е безкрайно полезно да ми е под ръка, но нямах време да се занимавам с него и да го тренирам отново, да му свалям програмирането на мозъка и да го изграждам наново.
- Те го унищожиха - ти го унищожи - казах аз. - Просто като предложи тази програма на баща си. Онова момче беше... Той бе като животно.
- А какъв друг изход имаше за тях? - попита Кланси. - Дали щеше да е по-добре, ако бях оставил хората на баща ми да ги убият всичките, както направиха с Оранжевите? „Дали е по-добре да надвиеш чудовището, или да се оставиш тихо да те погълне?" - Той започна да опипва краищата на старата си книга. - Добър въпрос за Ницше. Аз знам отговора. А ти знаеш ли го?
Не знаех кой е Ницше, а и не държах особено да разбера. Нямаше да го оставя да отмести темата на разговора.
- Кажи ми защо си тук? - попитах аз. - За Червените ли става въпрос? Или вече ти е писнало да прецакваш хората? Предполагам, че ти е доста самотно само с егото ти за компания.
Кланси всъщност се засмя.
- Аз пръв ще призная, че планът ми за „Ийст Ривър" бе доста детински. Напълно му липсваше нужната изтънченост, за да се увенчае с успех. Изпреварил бях сам себе си. Нещо като да влезеш да плуваш, преди водата да се е стоплила. Не. Сега съм тук, защото исках да те видя.
Всяка става в тялото ми сякаш отново биваше сграбчвана от хватката на студен ужас.
Атаката му ме сепна като нож в тъмното. Странното, смущаващо усещане в задната част на черепа ми бе единствената изненада. Но и аз бях бърза. Както ни казваше инструктор Джонсън: „Понякога едничкото време, в което противникът ни не се пази, е мигът, в който е по средата на замаха". Затова и атакувах. Вече знаех какво правя. Блокирах нападението му с мое собствено, продължавайки направо към дълбините на ума му.
Образи и усещания летяха насам-натам, бликаха като яркобели светкавици и се променяха в момента, в който сякаш хващах някой от тях. Фокусирах се над един, който продължаваше да изниква - женско лице, обрамчено от руса коса - и го сграбчих, издърпвайки го най-отпред сред мислите му.
Сцената се завъртя около мен - първоначално трепереше и бе бледа, но ставаше все по-ярка, колкото по-дълго я задържах. С всеки мой дъх се пръкваше някой нов детайл. Тъмната стая затрептя в ума ми, преди да се появи кръг от маси от неръждаема стомана. Също толкова бързо тези маси се запълниха от бляскави машини и сложни микроскопи.
Жената вече не бе само лице, а цял човек. Стоеше по средата на всичко това. Макар лицето й да бе спокойно, ръцете й бяха изпънати пред нея по някакъв омиротворяващ начин, който ме накара да си помисля, че се опитва да озапти някого или да се защити.
Жената се подхлъзна на нещо зад себе си, докато отстъпваше, и това я запрати с препъване към земята. Разпръснатото по плочките около нея стъкло пламна, когато прихвана светлината от близкия огън. Наведох се към нея и забелязах малката струйка кръв върху лабораторната й престилка и устните й, които оформяха думите: Кланси, не, моля те, Кланси...
Не разбрах точно как двамата се озовахме на земята, пълзейки настрани един от друг със слаби, треперещи крайници. Чух отново как Джуд крещи името ми отвън, удряйки с юмруци по задната врата. Притиснах ръка към гърдите си, все едно това щеше да спре галопиращия ритъм на сърцето ми. Кланси не можеше да престане да кима с глава - вероятно от отказ да повярва или за да я прочисти. В продължение на един дълъг, ужасяващ момент не правихме нищо друго, освен да се взираме един в друг.
- Предполагам, че този там, който удря по вратата като куче, което иска да го пуснат, е Стюарт? - попита той накрая.
- Не е - казах и стиснах челюст. - Той си тръгна. Те просто ни оставиха тук.
Очите на Кланси се преместиха отново на Вида и чух нещо като скимтене.
- Казвам ти истината! - настоях аз. - Мислиш ли, че бих му позволила да се забърка в тази каша? Той си тръгна. Изчезна.
Той ме погледна втренчено, очите му проследяваха линиите на лицето ми с едва доловимо забавление и с малко повече от лека досада.
Страничната стъклена врата на ресторанта изведнъж бе разбита от някаква сила, която не успях да забележа. Цялото внимание на Кланси се премести от мен към Вида, а в тъмните му очи светеше гняв. Дори не ми хрумна да си и помисля кой нахлуваше - тялото ми се движеше доста по-бързо от мозъка. Хвърлих се в краката на Вида, бутнах я на земята и избих пистолета от ръката й, преди Кланси да може да направи каквото и да е.
Превъртях се по гръб и се прицелих от земята в него и с двата пистолета. Вида ругаеше и беснееше от объркването, докато излизаше от мъглата на Кланси. Очите ми бяха застопорени върху него, а неговите - върху момчетата, които щурмуваха с такава мощ, че се приплъзнаха през купчините счупено стъкло.