„Не! - казах си. - Не, не тук!"
- Той си тръгна - измърмори Кланси с тънък глас, опитвайки се нескопосано да ме имитира. - Изчезна.
Погледът на Лиъм се премести от мястото, на което се намирах на земята, към Кланси, който все още седеше в сепарето и въртеше очи към небесата в знак на раздразнение. И тогава Лиъм се раздвижи и тръгна към него с маска на чиста, непоколебима ярост, разстилаща се непроницаемо по чертите му. Разчетох решимостта му, прочетох я в начина, по който юмрукът му се издигаше, копнеещ за кръв. И Кланси го разбра.
- Недей...! - извиках аз. Лиъм внезапно спря, а всеки мускул от тялото му престана да функционира, когато Кланси проникна надълбоко в ума му. Видях го как се свлича на земята, без да има възможност да реагира.
Изправих се на крака, докато президентският син гледаше надолу към Лиъм с ръце, скръстени пред гърдите си. Кръвта от раната му капеше върху якето на Лиъм. По лицето на Лиъм се смениха премигване и гримаса, за да отстъпят място на червена каша от агония, и тогава усетих, че то бе по-различно отпреди. Хладната усмивка на Кланси, докато се взираше надолу към него, беше много по-ужасяваща от онази в „Ийст Ривър".
- Престани! - казах, заставайки между двамата. Избутах Кланси назад и наврях единия пистолет под брадичката му. - Пусни го! Кланси!
Не съм сигурна защо той ме послуша и отхлаби захвата си. Оставих очите си да му разкажат за всичко, което бях готова да сторя с него. А и самият Кланси бе съумял да осъзнае, точно като мен, че не бих го убила, за да се защитя, но нямаше да се посвеня да го направя, за да спася хората, които обичах. И след като той вече не можеше да проникне в съзнанието ми, просто нямаше друг начин да ме контролира извън тях. Гневът затъмни очите му, а той отстъпи назад със стисната челюст.
Принудих го да влезе обратно в сепарето, като се погрижих да чуе, че махам предпазителя. Ръцете ми трепереха, но не от страх, а от пулса ми, който така внезапно и изключително се беше забързал. Силата, която усещах, докато го наблюдавах как се свива, без дори дума да премине помежду ни, бе опияняваща. Щях да го направя, а ако пак се опиташе да насили някого от приятелите ми, щях да го убия. И последното нещо, което щеше да види, щеше да е усмивката на лицето ми. Трябваше да се махнем оттам, докато все още разполагахме с флашката и предимството.
Видях как мисълта проблесна зад очите на Кланси, как цялото му тяло сякаш се успокои, след като най-после успя да открие какво точно да каже, за да остане жив.
- Ако ме застреляте сега, няма да разберете какво ще се случи с приятелите ви в Калифорния. Не и преди и те да умрат.
Двайсет и седма глава
Именно Джуд успя пръв да проговори, макар и гласът му да бе доста слаб. Видях как ръката му излетя нагоре и притисна компаса към гърдите му.
- Какво искаш да кажеш?
Аз избутах дулото на пистолета по-близо до лицето на Кланси.
- Отговори му!
В този момент ми стана точно толкова ясно, колкото и на Кланси, че досега той никога не бе попадал в подобна ситуация - такава, от която не може да се измъкне, нито пък успява да контролира. Отвращението и безсилието бяха дамгосали върху лицето му грозна гримаса.
- Имам източник в Лигата, който казва, че привеждат в действие плана с взривяването на онези хлапета. Ако ме убиете, няма да разберете къде или пък как ще стане.
Поклатих глава, но вътрешно стомахът ми се стегна.
- Кой е източникът ти? Откъде да знаем? Може да си свалил тези планове и от компютърна мрежа.
Самодоволната усмивка на лицето му беше достатъчна, за да ме накара да пожелая да дръпна спусъка. Той изрече името, като наблягаше на гласните.
- Общият ни познат. Нико.
- Не! - извика Джуд. - Не! Руу, той лъже...
- Нико и аз се познаваме отдавна - прекъсна го Кланси, поглеждайки към мястото, на което Лиъм се бореше да се изправи обратно на крака, кашляйки.
- Ти някога казваш ли истината? - попитах аз. - Никога не си имал достъп до Нико. Докато Лигата го освободи, той е бил в изследователската програма на „Леда", а откакто е в Щаба, не го е напускал.
Кланси ме стрелна така, сякаш му бе трудно да повярва, че досега не бях успяла да навържа нещата.
- Руби. Помисли! А къде е бил той преди това? Наистина ли никой от вас не знае?
- Знам, че ще ти сваля кожата от лицето и ще си направя панделки за коса от нея - изръмжа Вида от пода, докато осезаемо се бореше да се изправи на крака. Тя му се усмихна презрително, издърпвайки яростта си около себе си като броня.