Веднъж след като първоначалният шок поизчезна, Лиъм започна да се тресе. Сложих ръка на рамото му, за да го успокоя. Но този, за който следваше да се притесня, бе Вида. Тя насочи юмрук в посока на самодоволното лице на Кланси. Дунди едва успя да я прихване около кръста, а силата, която му отне да я издърпа назад, ги изпрати и двамата смачкани на пода. Тя виеше - действително виеше, - докато се бореше с него и го риташе, мъчейки се да се измъкне от жилавите му ръце.
Лиъм бе посрещнал новините за брат си в шок, а Вида бе погълната от собствения си огнен гняв. Но Джуд... той се разпадаше в онзи вид дълбока тъга, която бе белязана единствено от тихи сълзи.
- Какъв е планът им? - попитах аз. - Подробностите.
- Утре в шест сутринта ще ги изведат от Лос Анджелис. - Потресът ме отблъсна крачка назад, а разстоянието помежду ни се изпълни с доловим ужас. Усетих го как ближе кожата ми, оставяйки зад себе си ледена пот. Толкова скоро. Опитах се да изчисля наум колко време щеше да ни отнеме да стигнем с кола, както и да намеря отнякъде онези допълнителните часове от деня, които ни бяха нужни, за да се озовем там навреме. - Според Нико останалите деца нямат никаква идея какво се случва. Изглежда, че любимата ви Кейт е успяла да предупреди само него, преди да я отведат и нея.
И някак - по някакъв начин - това се оказа най-лошата част, най-трудното нещо за научаване.
- Къде са я отвели? - попита Вида. - Кажи ми, скапано копеле, или ще ти съдера...
- Защо утре в шест? - намеси се Дунди, който все още се бореше да озапти ръцете на Вида.
- Защото е Коледа - отвърна Кланси, все едно това бе най-очевидното нещо на света. - Онзи патетичен опит на баща ми да сложи началото на мирна среща на върха, защо и те да не поискат да откраднат малко от светлината на прожекторите? Да подкопаят всичко, на което вероятно Федералната коалиция ще бъде принудена да се съгласи?
„Не, не, не, не", молех се аз, сякаш това можеше по някакъв начин да промени положението, сякаш тази малка молитва бе способна да унищожи ужаса, който пълзеше навсякъде в мен.
- Успех със завръщането - каза Кланси, а от всяка негова дума се процеждаше злоба. - Знаете ли колко време ми отне да открия самолет и източник на керосин, за да стигнем дотук? Дни. Почти цяла седмица търсене и после цял ден, за да намеря пилот. Дори и да можете да преминете разстоянието за шест часа, пак ще трябва да прекосите блокадите, които баща ми и Федералната коалиция са изградили от всяка страна на границата на Калифорния, при това - без да ви хванат. И смятате, че това ще мине гладко, така ли? Да знаете, че сте могли да спасите тези деца, но само ако сте имали на разположение още няколко часа.
Бях толкова убедена, че омразата ми към Кланси има естествен край, в който някой ден щях да се спра, точка, която щях да достигна не когато му простях, а когато приемех онова, което вече се бе случило, и просто продължах напред. Но очевидно нямаше да сработи по този начин. Виждах го сега. Чувството бе като дим, то променяше миризмата и формата си с всеки изминал месец или година. Ала никога нямаше да мога да се отърва от него. То щеше само да расте и да расте, и да расте... докато някой ден най-после не ме задушеше.
Не дадох шанс на другите да изкажат мнението си. Не исках никой от тях да се мъчи да ме разубеждава, не и когато в Калифорния се намираха двайсет други деца, които щяха да бъдат изпратени на смърт, а ние нямахме време. Никакво време. Очите ми се преместиха върху Джуд, който се бе облегнал на стената. Пръстите му държаха компаса, а лицето му беше перфектният портрет на мъката, в който се борех да не се огледам като в огледало.
Вместо това оставих гнева да потече наново през мен. Прилепих пистолета в лицето на Кланси и го хванах за яката на ризата. Това е единственият начин, казах си, докато го издърпвах на крака. Носът му кървеше, а той изглеждаше така, сякаш не можеше да го повярва.
- Да вървим! - изсъсках аз. - Ще ни откупиш часовете, от които имаме нужда.
- Някой ли няма да забележи, че това липсва?
Погледнах назад към Дунди, докато изкачвахме стълбите на малкия чартърен самолет.
- Вероятно.
На част от мен й се бе приискало да се изсмее, истински да се посмее, когато Кланси най-после бе признал, че в града има летище и че той така бе дошъл да се срещне с нас. Като че ли летището бе преустроено да обслужва единствено частни самолети, макар че в него се забелязваше някакъв голям карго самолет, който се засилваше по една от пистите. Бях усетила лек пристъп на паника, когато го видях, помисляйки си, че транспортът ни ще излети без нас.