Но не. Разбира се, че не. Защо му бе на Кланси да пътува като обикновен човек, когато можеше да манипулира и да накара всеки да му даде каквото си пожелае?
Самолетът бе абсурдно красив - при вида на мокета и на огромните бежови кожени седалки едва доловимо въздъхнах. Всяка от стените на частния самолет беше обрамчена от сияйни кръгли прозорци и топли, уютни светлини. Панелите по задната стена и отстрани на превозното средство бяха от онази блестяща, скъпо изглеждаща изкуствена дървесина. От това, което можех да видя, имаше и напълно заредено барче с напитки, разположено между двете бани отзад, точно след осемте огромни кожени седалки.
- От кого открадна това? - попитах Кланси, докато го вкарвах вътре с пистолет, опрян долу в гърба му.
- Има ли значение? - изсумтя той и се изхлузи в най-близката седалка. Повдигна завързаните си ръце и кимна към пластмасовата свинска опашка, с която Дунди най-щастливо ни бе снабдил. - Сега можем ли да срежем това?
- Той годен ли е да пилотира самолет? - попитах, насочвайки палец в посоката на пилота. Когато бях в главата на повечето хора, те едва си спомняха името си, а камо ли можеше да им се довериш да управляват такава сложна машина.
Кланси скръсти ръце пред гърдите си.
- Всеки път, когато ни погледне, той вижда шестима възрастни, които са в командировка, като всеки един му е заплатил прещедро за услугите по уреждане на детайлите по полета. Няма нужда да ми благодарите.
Лиъм срещна очите ми, щом влезе вътре на свой ред.
- Кога най-после ще го оставим?
Това бе първият път, в който ми говореше, откакто бяхме напуснали закусвалнята. Преди този момент дори не смеех да го погледна, страхувайки се от разочарованието, което знаех, че ще открия в очите му. Той щеше да спори с мен по този въпрос, ако му бях разрешила. Точно както аз щях да се боря той и Дунди да останат в Колорадо и далеч от предстоящата битка.
Но си мисля, че и двамата знаехме, че това бяха обречени усилия.
- Насред полет? - попита Дунди с глас, изпълнен с надежда. - Над пустиня?
Вида се настани в седалката отдясно на мен, преди Лиъм да успее да го стори.
- Нали все още няма да го оставяме?
Тя знаеше съвсем точно какво си мисля. Това ни бяха учили да правим в Лигата, когато откриехме ценна находка: прибираш, разпитваш за информация и накрая го разменяш за нещо още по-добро. Поклатих глава, стараейки се да не се засмея на притеснението, което проблесна в тъмните очи на Кланси.
- Не, няма.
Погледът, с който ми отговори, накара кожата ми да се стегне около костите ми. Но какво можеше да ми направи? Нищо, което и аз да не можех да му причиня поне в петорен размер.
Усетих как Дунди искаше да попита какво точно имахме предвид с това, но бяхме прекъснати от гласа на пилота, който ни уведоми, че е приключил с последните проверки и е готов за излитане.
Не отпуснах захвата на пистолета, докато не се озовахме горе във въздуха и не се понесохме над назъбените върхове на Скалистите планини. Независимо от цялото си мърморене за това как този самолет щял много по-вероятно да се разбие, отколкото нормален пътнически, Дунди се отнесе в седалката си пет минути, след като машината излетя. Надзърнах през рамо и установих как започва леко да се накланя твърде надолу и надясно, но само за да се стресне, да се събуди за миг и отново да се върне намясто. Другите бяха свалили седалките си хоризонтално или пък се бяха свили на тях, използвайки одеялата, които бяхме намерили в един от шкафовете.
Кланси разкопча колана си и се избута с крака.
- Отиваш ли някъде? - попитах го аз.
- Да използвам тоалетната отзад - сопна се той. - Защо? Искаш ли да влезеш и да ме наблюдаваш?
Не, но въпреки това го последвах, хвърляйки му многозначителен поглед, преди да тресне вратата и да я заключи.
Облегнах гръб назад в рафтовете с напитки и посудата за сервиране. Очите ми преминаха от Лиъм към Вида, оттам към Дунди, за да стигнат накрая на седящия наблизо Джуд. Той бе толкова тих до момента, че бях решила, че е заспал като другите.
- Ей! - прошепнах му аз.
Той бе зяпал през прозореца надолу към несвършващата земна шир. Остана така и дори когато докоснах рамото му. Джуд, който мразеше тишината, чието минало се плъзгаше до него като сянка по стъкло, не каза нито дума.
Седнах на подлакътника на седалката му, поглеждайки от другата страна на пътеката, за да се уверя, че Лиъм и Дунди все още спяха. Бях се срещала с Притеснения Джуд, Ужасения Джуд и Възторжения Джуд, но никога точно с този... в тази му разновидност.
- Говори с мен - помолих го аз.
Той избухна в сълзи.
- Ей! - казах и го хванах за рамото. - Знам, че не се чувстваш така, но всичко ще е наред.