Отне ми няколко минути да го убедя да се успокои и да се изправи. Кожата му бе станала на петна, а носът му отказваше да спре да тече. Той го избърса с ръкава на якето си.
- Аз трябваше да съм там. С тях. Можех да... Можеше някак си да им помогна... на Кейт и на Албан. Те са имали нужда от мен, а аз не бях там.
- И слава на господ за това - отбелязах аз. - В противен случай щеше да си долу в плен с всички останали. - Или мъртъв. Това бе прекалено ужасяващо дори и само да си го помислиш.
Прегърнах го и като че ли така рязко прекъснах онази невидима нишка, която го бе държала. Той се облегна на рамото ми, все още плачейки.
- Боже мой! - измънка той. - Това е толкова лошо. Просто... Ужасно ме е страх, че Кейт също е мъртва. Всички те. Сякаш случаят с Блейк се повтаря и аз съм все толкова отговорен. Дали нещо от това щеше въобще да се случи, ако аз не се бях държал толкова глупаво? Ако Роб и Джарвин не ни бяха хванали да ги слушаме онзи ден?
Издишах въздуха, който не бях осъзнала, че съм задържала, и потърках ръката му.
- Нищо от това не е по твоя вина - уверих го аз. - Нищо! Ти не си отговорен за това, което другите вършат... било то добро или зло. Всеки прави избори, които си мисли, че ще му помогнат да премине напред.
Той кимна, избърсвайки очите си с горната част на ръката си. За известно време единственият звук помежду ни бе стенанието на моторите и ритмичните похърквания на Дунди.
- Но аз може би щях да променя нещата - прошепна Джуд. - Аз можех да се боря. Аз...
- Не - прекъснах го аз. - Съжалявам. Разбирам какво си мислиш. Ти го правиш от добро, но според мен не си струва. Няма смисъл да разсъждаваш какво си могъл да направиш или какво е следвало, след като няма начин да го промениш. А и не си струва да рискуваш живота си за него. Нищо не е по-важно или по-значимо от живота ти. Ясно ли е?
Той кимна, но отново се умълча. Помислих си, че е малко по-спокоен отпреди.
- Просто не е честно - отбеляза Джуд. - Нищо от това не е честно.
- Животът не е честен - казах му аз. - Отне ми доста време да разбера това. Той винаги ще те разочарова по един или друг начин. Ти ще си правиш планове, а той ще те бута в друга посока. Ще обичаш хора, а те ще ти бъдат отнети, независимо от това колко се бориш, за да ги задържиш. Ще се постараеш да получиш нещо, но няма да го имаш. Не е нужно да намираш смисъл в това. Не се налага да променяш нещата. Просто трябва да приемеш всичко, което е извън контрола ти, и да се опиташ да се грижиш за себе си. Ето това е задачата ти.
Той кимна. Почаках да си поеме дълбоко въздух и да придобие по-спокоен вид, преди да се изправя и да разроша буйната му коса. Бях убедена, че ще изпъшка или ще ми избута ръката, но вместо това той я хвана със своята.
- Руби... - лицето му бе изпито. Не точно тъжно, а просто... уморено. - Ако не можеш да промениш нищо, тогава какъв е смисълът от всичко?
Обвих пръстите му със своите и притиснах ръката му.
- Не знам. Но когато го разбера, на теб първи ще кажа.
Двайсет и осма глава
Никога не си бях помисляла, че ще съм толкова щастлива да видя калифорнийската магистрална мрежа, която представляваше неравномерна и разбъркана каша, докато не се отправихме към бляскавите многоетажни сгради в центъра на Лос Анджелис. Пътуването бе доста напрегнато като всяко бягство, а познатата воня на бензинови пари пръскаше магията си през отворите на вентилацията, задушавайки дори изнервящата миризма на нова кола, която се бе вкопчила в кожените седалки. Тя обаче не значеше нищо особено за когото и да е от нас.
При слизането ни на летището на пистата ни чакаше огромен черен джип. Освободих ръцете на Кланси, за да може да поеме предложения му ключ от човек в униформа и с черни слънчеви очила, но той се завърна пред грешния край на пистолета ми още преди дори да си бе помислил да избяга. След като толкова дълго време бяхме прекарали само ние петимата, усетих как Джуд потрепна, щом мъжът го погледна.
- Трябва да премислим плана - казах аз, след като вече бяхме в колата, на километри разстояние от летището. Беше седем и нещо вечерта. Ако нещата в Щаба се развиваха както обичайно, в момента започваше първият от двата вечерни часа. След това имаше още два часа до задължителното гасене на светлините и още час, преди агентите също да бъдат заставени да се оттеглят по стаите си. Щеше да е доста по-безопасно и лесно да се опитаме да съберем децата от едно-единствено място - спалните на второ ниво, - но там имаше камери на всеки ъгъл.
Да не говорим, че успехът ни зависеше от три много големи „ако". Ако успеехме да стигнем дотам. Ако откриехме входа. Ако не ни хванеха, докато се промъквахме.