Река Лос Анджелис бе седемдесет и седем километрова отсечка от бетон, която винаги бе служила по-скоро като извор на шеги, отколкото като действителна река. В някакъв момент от дългия си живот вероятно е била и истинска река, но човечеството я бе помело и бе ограничило потока й в единичен бетонен канал, който се виеше из покрайнините на града, а от всяка от страните й бяха разположени влакови релси.
Кейт ми я бе посочила веднъж, когато поемахме към някаква Операция, и ми бе разказала, че там преди снимали гонитби с коли за филми, за които нищо не бях чувала. Сега обаче, ако човек тръгнеше да се разхожда по протежението й, което бе пресъхнало като земята в Пуебло, щеше да е доста трудно да открие нещо друго освен електриковите цветове на графитите и шляещите се бездомници, които се опитваха да открият място за спане през нощта. Ако се случеше да вали, което ставаше доста рядко в Южна Калифорния, от отводнителните канали в откритата река се изсипваха какви ли не неща: колички за пазаруване, пликове с боклуци, спукани топки за баскетбол, плюшени животни, някое друго мъртво тяло...
- Не виждам нищо - измърмори Дунди, държейки фенерчето по-високо, така че да мога да проверя отново подпорните колони на моста. - Ти сигурна ли си...
- Ето! - извика ни Вида от другата страна на канала. Лиъм ни помаха с фенерчето си, за да ги зърнем. Уличните лампи бяха изключени и без светлинното замърсяване, което обичайно проникваше от града, ние и двамата се мъчехме да забележим нещо по-далеч от няколко метра пред нас, като същевременно внимавахме да не бъдем разкрити от някой друг.
Хванах Лиъм за ръката и го поведох надолу по наклона на укреплението, а после отново нагоре към другата страна - до мястото, на което арката на моста се срещаше със земята. Държах фенерчето си насочено към гърба на Кланси, като се стараех той да ходи пред мен през цялото време.
Джуд - помислих си, докато ги изброявах с очи, - Лиъм, Вида, Дунди.
- Смятам, че е това - Вида се отдръпна назад, задържайки собственото си фенерче насочено към огромни графити със спираловидни рисунки. По средата имаше синя звезда, но това, което издаваше вратата, бе начинът, по който изглеждаше боята - тук бе по-дебела. Толкова плътна, че чак лепкава на допир. Опипах, за да намеря прикрита дръжка, преди да я ударя с рамо. Циментовият блок се отмести навътре, остъргвайки ронливата зидария от другата страна. С Вида и Лиъм се наведохме и светнахме с фенерчетата си надолу по металната стълба.
Пресегнах се и избутах Кланси напред.
- Ти си пръв.
Ако това въобще бе възможно, този тунел бе някак по-нескопосан от онзи, през който обичайно влизахме и излизахме от Щаба. Освен това беше около десет пъти по-дълъг и по-мръсен.
Кланси се спъна пред мен, едва овладявайки се, и пусна една тиха ругатня. Стените, които в началото бяха достатъчно широки, за да можем да ходим по трима един до друг, сега се стесняваха, докато накрая се наложи да вървим в редица по един. Лиъм беше зад мен. Влажният, гранясал въздух хриптеше, вмъквайки се и измъквайки се от дробовете му по начин, който започваше да ме притеснява.
Изостанах с крачка, като му позволих да ме настигне и да ме побутне, за да тръгна отново напред.
- Добре съм - успокои ме той. - Продължавай да вървиш.
В далечната тъмнина дочувах прилива на вода, макар че мръсотията, през която се тътрехме, очевидно бе стояла тук толкова дълго, че бе започнала да мухлясва и да се втвърдява.
Колко ли затворници бяха вкарали по този път, почудих се аз, и колко ли тела бяха извадили навън? Опитах се да не потръпвам и да не насочвам светлината надолу, за да проверя дали водата бе червена, както умът ми я беше оцветил в мислите ми. Помъчих се да спра да си представям начина, по който Джарвин и другите бяха изнесли Албан, Кейт и Коул навън - с отворени безжизнени очи, гледащи към редицата от малки мъждукащи светлинки, висящи отгоре.
- Когато това свърши, всички ще се изкъпем в белина - информира ни Дунди. -И ще изгорим тези дрехи. Пробвам се да проумея защо тук толкова мирише на сяра, но си мисля, че по-добре да не се занимавам с това сега.
- Така вероятно ще е най-добре - намеси си Кланси. Лицето му бе бяло като тебешир, когато се обърна към лъча на фенерчето ми. Това накара тъмните му вежди и очи да изглеждат така, сякаш са били оцветени със сажди. - Колко такива тунели са направили от Лигата?
- Няколко - отвърнах аз. - Защо? Да не планираш вече бягството си?
Той изсумтя.
- Час? - извиках назад.
- Три петдесет и три - отвърна Вида. - Можеш ли да видиш края?