„Не." Усетих първия студен пристъп на паника долу в гръбначния си стълб. Не, не можех. Вече ходехме близо половин час и имах чувството, че все още нищо не сме минали. Виждах същите циментови стени, чувах същото плискане под стъпките ни - от време на време лъчът светлина от нечие фенерче попадаше на плъх, който пробягваше покрай стената или пък се шмугваше в някоя черна пукнатина в земята. Тунелът сякаш ни засмукваше в тъмнината си като дълбоко вдишване. Стените над главите ни и около раменете ни отново се смалиха и ме принудиха да се наведа.
Още колко можеше да има? Половин час? Час? Наистина ли щяхме да разполагаме с по-малко от това, за да открием децата и да ги изведем навън?
- Почти стигнахме - прошепна Лиъм, хващайки ме за ръката и насочвайки фенерчето към далечния край на тунела, където пътят започваше да се изкачва и да излиза от мътилката.
И където стоеше голяма метална врата.
- Това ли е?
Кимнах, а когато се обърнах към другите, през мен запулсираха успокоение и адреналин.
- Добре - казах тихо. - Ето я. Вида, пускай часовника. Петнайсет минути, за да влезем и излезем. Всички ли помните какво трябва да правите?
Джуд се промуши покрай нас, за да стигне до електронната ключалка, която присветваше, докато наближавахме.
Сканирах близкия таван и стените, търсейки някакъв вид камера. Само наполовина се изненадах, че не открих никаква. Интересно. Албан явно бе решил да запази блока за разпити като защитена, тайна информация от всеки, който не бе старши персонал или съветник. Или пък се бе притеснявал от мисълта да не би някой да получи нагледно потвърждение за хората, които той прекарваше навътре и навън. Вероятно и двете.
„Добре." Едно нещо по-малко за притеснение.
Току-що си бях изгасила фенерчето, когато усетих топла ръка да ме хваща за рамото. Обърнах се право към очакващите ръце на Лиъм.
Целувката приключи дори още преди наистина да бе започнала. Приклещващ, единствен допир, изпълнен с достатъчна неотменимост, достатъчно безсилие и желание, че да раздвижи наново кръвта ми. Все още се опитвах да си възвърна дишането, когато той се отдръпна с ръце на лицето ми и устни, достатъчно близо до моите, за да го усетя, че също се задъхва.
Тогава той пристъпи назад, надалеч, оставяйки разстоянието отново да нахлуе помежду ни. Гласът му бе нисък, груб.
- Разкажи им играта, скъпа!
- И за бога, кучко, този път гледай да не те намушкат! - допълни Вида.
Щях да се усмихна, ако не бях доловила тихото кискане на Кланси от дясната ми страна.
- Какъвто и да е знак от теб за създаване на проблеми ще е единствената причина, която ще ми е нужна, за да използвам това - предупредих го, притискайки пистолета в заобления му череп. - Единственото извинение, което ще ми е нужно, за да оставя тялото ти тук, долу, за да бъде изядено от плъховете.
- Ясно - каза Кланси с тих, кадифен глас. - А ако се държа добре, получавам ли целувка?
Бутнах го напред, като го държах за яката на ризата му.
- Добре. Готов съм - каза Джуд, докато слагаше ръка върху подложката на ключалката, за да я изпържи. - Води ни, Водачо!
Въздухът долу в блока за разпити не бе по-свеж или по-чист, отколкото този в тунела. Познатата смрад на човешки бълвоч и нечистотии ми разбърка стомаха веднага щом преминах през вратата и слязох по късото стълбище. В едната си ръка държах фенерчето, а в другата пистолета. И двете бяха насочени към металната врата с прозорчета за наблюдение в другия край на коридора. Разходих бледия лъч светлина из пространството и след като открих, че е чисто, сигнализирах и на другите да влязат.
- Точно зад теб съм - уведоми ме Вида, а тежките й стъпки бяха в ритъм с моите. Някъде в тъмнината зад нас останалите се ориентираха надолу по вратите и търсеха затворници - за да открият Коул.
При вратата се присвих и отпуснах захвата си върху ризата на Кланси. Направих знак на Джуд да мине зад мен. Не знам дали това изникна някъде от дълбините на паметта ми, или пък го открих съвсем естествено, но тренировките ми в Лигата ме накараха да отворя вратата, проверявайки коридора с пистолет пред мен, преди въобще да си помисля да пристъпя от другата страна.
Пулсът ми блъскаше в ушите ми и подскачаше, подскачаше, подскачаше по нервите ми, след като се шмугнах в коридора и дръпнах Джуд след мен.
Когато стигнахме до завоя на коридора, Вида се раздели с нас и пое по първите стълби. „Едно ниво - помислих си аз. - Петата врата отдясно. Именно на нея се падна трудната задача, а не на теб. Ти трябва да се качиш едно ниво. Тя има две нива, за да стигне до залата за наблюдение. Едно ниво, пета врата вдясно."