Все едно никой не спеше тук.
„Твърде късно."
- Не го казвай - предупредих Кланси. - Нито думичка!
Той гледаше празните легла пред себе си. На лицето му имаше студено изражение, но иначе остана безмълвен.
Коленете ми леко се стегнаха, огледално повтаряйки обзелото сърцето ми чувство, което падна като камък през гърдите ми. „Твърде късно!"
Тези момичета. Всички те, те бяха... Те бяха...
Притиснах дланите към челото си. Заудрях ги там - отново и отново, - докато един тих вик се лееше из гърлото ми.
„О, боже мой! Всички те.
Твърде късно."
Дръпнах пак вратата и пуснах Кланси да се изниже преди мен, за да отидем в момчешката стая. Джуд така и не разбра. Той не си бе и помислил да е тих. Щеше да събуди цялата база...
Докато стаята на момичетата беше студена и тъмна, тази бе изпълнена със светлина от проблясващи фенери и естествената телесна топлина на двайсет деца - всичките будни, напълно облечени и притиснати едно в друго по леглата.
Очите ми обходиха лицето на всяко, преди да се установят на малката купчина оръжия, събрани в центъра на стаята - в краката на Джуд и Нико.
- Не, не, не! - извика Нико. - Какво търсите тук?
- Нали ти казах: дойдохме за теб - отвърна му Джуд. - Какво, по дяволите, става?
- Ти нали знаеше за плановете им? - попитах аз. - За бомбите и лагерите? Не се ли сети, че ще дойдем да те вземем, след като приятелчето ти ни разказа какво
се е случило тук?
Кланси отново беше със същото неразгадаемо изражение, докато оглеждаше стаята.
- Разбира се, че знаех! - Нико издаде тих стон. - Ние през цялото време си писахме по Разговорниците. Но вие трябваше да стоите настрана! Казах му да ви предаде да не се връщате, докато не стане безопасно! До утре!
- Какви ги вършиш, по дяволите? - казах аз, обръщайки се към Кланси. - Какви игрички играеш?
Лицата около мен бяха точно толкова объркани, колкото се чувствах и аз.
- На кого говориш? - попита Джуд, оглеждайки се наоколо.
- На него! - сопнах се аз вбесена. Опитах се да хвана Кланси, преди той да успее да се измъкне обратно през вратата. - На кого друг?
- Руу... - започна Джуд, а очите му бяха широко отворени. - Там няма никого.
- Кланси е...
- Кланси ли? - попита Нико. - Той тук ли е? Дойде ли?
- Ето го тук - казах и се помъчих да го хвана за ръката. Пръстите ми преминаха право през нея, понасяйки се из студения въздух. Образът му заблещука и затрептя.
След което избледня напълно.
„Той е..." Умът ми бе обхванат от пристъп на паника. Не можех да довърша мисълта си.
- Не съм го виждал да си тръгва - каза Джуд. - Да не би Вида да го е завела да извадят от строя камерите...? Руу?
- Камерите вече не работят! Ние хакнахме програмата преди часове! - уведоми ни Нико.
- Трябва да останем тук - добави едно от другите деца. - Те ни казаха да се съберем в една стоя и да изчакаме, докато всичко приключи. Вие идвате твърде рано.
- Докато какво свърши? - попита Джуд. Едва успявах да го чуя от тътена на кръв в ушите си. - Какво ще става в шест часа?
Нико леко наклони глава назад за секунда и пое дълбока глътка дъх с раздразнение.
- Тогава Кейт и другите ще дойдат да ни вземат.
Двайсет и девета глава
Това бе номер.
- Добре... - казах аз, стараейки се да уловя за по-дълго време поне една от мислите, които прелитаха през ума ми, така че да успея да я формулирам чрез думи. - Добре... Ние просто...
Той беше тук. Със сигурност беше в тунела. Той дойде тук с нас. Но ако е искал да избяга, защо не го направи преди това? Кланси можеше да влияе на повече от един човек. Като начало можеше да ни измами и да не слезе от самолета. Но не го бе сторил. Аз самата го бях издърпала надолу по стъпалата и бях усетила как се забързва пулсът му, когато го бутнах по стълбата в тунела. Защо да не избяга тогава? Навън бе също толкова тъмно...
- Какво да предприемем? - попита Джуд.
„Защото е искал да го вкарам тук." Преди Кейт и другите да се завърнат.
- Трябва да останете тук, където е безопасно - говореше несвързано Нико. -Ако излезете отново навън...
„Пак се оставих да ме изпързаля."
- Руби... Руу! - Джуд ме хвана за рамото и ме обърна към себе си, принуждавайки ме да отместя погледа си от една пукнатина в отсрещната стена. И косата, и очите му бяха доста обезумели, а луничките му припокриваха точки върху карта, която едва наскоро се бях научила да разчитам. Той бе неспокоен, но не бе уплашен. Харесваше ми точно този Джуд да е край мен.
- Слез долу и намери Дунди и Лиъм. Доведи ги тук, горе! - наредих му аз. - Но се върни веднага, ако дори и за секунда се усъмниш, че може да те хванат. Разбра ли?