Той кимна с нетърпение.
- Вида ще бъде тук след няколко минути - съобщих на другите. И най-вероятно щеше да е в ужасяващо настроение, след като вече бе разбрала, че безсмислено съм я изпратила да извади камерите от строя. - След като четиримата се съберат тук, преместете леглата и барикадирайте вратите. Да не влиза никой друг!
- Ами ти? - попита Нико.
- Трябва да ида да се погрижа за приятеля ти - казах, като се надявах, че гласът ми е достатъчен, за да му предаде колко дълбоко ни бе забъркало в тази каша неговото предателство.
- Да дойда с теб... - прошепна Нико. - Той е тук? Наистина ли?
Бях виждала този поглед стотици пъти, даже хиляди... в „Ийст Ривър" -обожанието, изразено чрез широко отворените очи на някого, който или нямаше идея, че е просто люспичка под кожата на Кланси, или просто не му пукаше за това. Сетих се за Оливия и за начина, по който бе готова да впие нокти в собственото си гърло, докато изричаше името му. Опитвах се да се справя с гнева си към Нико от момента, в който Кланси ни информира, че той му снасял информация през цялото време. Яростта ми прерастваше в мисли от рода на Никога няма да му простя. Но гледайки го сега, забравих всичко това. Гневът бе пометен от сърдечната ми болка и онова, което остана, бе същинското разбиране за това колко повредено бе детето пред мен. Параноята му, нервността му, мълчаливите му настроения. Естествено, че Кланси бе герой за него. Та той го бе спасил от ад, който бе твърде отвратителен дори за кошмар.
- Наскоро задавал ли ти е някакви въпроси за Щаба? - попитах аз. - За строго определени папки или хора...?
Между другото, устата на Нико сякаш се заусуква. Беше все по-видно, че лоялността му към Кланси щеше да надвие над притеснението му, че той съвсем нагло ни бе излъгал и ни бе довел тук въпреки предупреждението, което му е било отправено.
- Той ми даде списък с думи и хора, които да издирвам - каза Нико. - Беше доста дълъг... Един от тях се появи в системата преди няколко седмици. Агент на име Професора.
Аз се напрегнах.
- Професорът? Сигурен ли си?
- Агентът е извършвал някакъв вид изследване в нашата база в Джорджия. Това изведнъж изскочи на сървъра с класифицирана информация преди няколко седмици. Мисля си, че той знаеше кой стои зад това име, защото ми поиска местонахождението на базата.
Какво бе споменал онзи съветник, когато бе дошъл в офиса на Албан преди толкова много седмици? Неща за случай в Джорджия с Професор... и някакъв проект, наречен „Снеговалеж".
- А какво го вълнуваше тук, отнасящо се до Щаба?
- Питаше за различните тунели и за времето без ток... - допълни бавно Нико.
- Какво друго? - настоях аз. Напълно осъзнавах как часовникът напредва, дори и той го разбираше. - Какво за часовете без ток?
- Той искаше да знае дали тогава се изключваха неща като ключалки, или пък такива, активирани с ретина...
Обърнах се на пети, отмествайки Джуд от мен. Отворих вратата и се втурнах навън в коридора. Пред очите ми, които се бореха отново да се приспособят, отново заиграха петна. Броях дръжките на вратите, докато бягах. Придържах се към външната извивка, а едното ми око винаги следеше тъмните прозорци на Лазарета вдясно от мен. Бяха дръпнали всичките пердета. Не се процеждаше дори и светлина от машините.
Всъщност единствената светлина на целия втори етаж, изглежда, бе фенерчето на Кланси, което той бе захапал между зъби, докато претърсваше шкафовете с папки в кабинета на Албан.
Всички ключалки, включително и тези с отключване чрез сканиране на ретина, бяха свързани с резервния генератор и обичайно това щеше да е достатъчно, за да задържи дори Кланси настрани. Но това бе при положение, че все още бяха свързани с вратата. Ала някой бе взел нещо - лост, брадва, малък експлозив - и ги бе отворил по този начин.
Промъкнах се напред, побутвайки вратата да се отвори още малко, докато вадех пистолета си от задната част на дънките си.
Кланси нададе тих, победоносен звук, когато измъкна издута червена папка и я освободи от капана, притиснал я измежду стотици други. Той не си губеше времето да преглежда страниците, а вместо това се обърна към бюрото на Албан. Някой го бе прекатурил на едната му страна, докато той или тя бе претърсвал мястото. Той използва един от широките му, плоски крака, за да остави папката и да освободи ръката си, за да може да хване фенерчето. Изражението на лицето му бе толкова болезнено нетърпеливо, че усетих угризение от появилото се разбиране в мен.