- Той е пълнолетен и има умения, с които да им помогне - казах им аз. - Знам със сигурност, че другите Зелени екипи са заети тази седмица. Може той да е бил последната възможност.
- Не - отвърна Джуд. - Мислим, че го избраха нарочно. Искаха него.
Мина известно време, преди Джуд да събере куража да ме погледне отново. Щом го направи, изражението му бе толкова засрамено и ужасено, че усетих как лекичко омеквам, колкото да попитам:
- Има ли нещо, което не ми казвате? Какво точно пропускам?
Джуд сучеше разтегнатия подгъв на ризата си на възел. Нико само гледаше напред с немигащи очи, които се бяха фиксирали в Разговорника.
- Аз, Нико и... Блейк... - започна Джуд. - Преди три дни ние тримата нещо се занасяхме тук. Опитвахме се да построим кола с дистанционно от изостанали части за компютър.
- И...
- Нико трябваше да отиде да поговори с Кейт, но аз и Блейк взехме колата да я изпробваме по етажа. Беше около два следобед и тук нямаше никого, затова решихме, че не е проблем и няма да пречим. Но... нали знаеш онези стаи, в които слагаме неща за Операциите? Където държим елечетата, боеприпасите и другите работи?
Кимнах.
- От една от тях да се дочуваха гласове. Допуснах, че е възможно момчетата да играят карти или нещо подобно. Понякога го правят тук, долу, защото така могат да критикуват Албан или някого от съветниците - каза Джуд, който вече видимо се тресеше. - Но когато ги чух и долових какво говорят, разбрах, че не е игра. Руу, те приказваха за нас. Бяха Роб, Джарвин и няколко техни приятели. Те постоянно повтаряха неща като „Да намалим изродското поколение" и „Да върнем Албан обратно в релсите". Разбираха се как ще докажат каква загуба на време и ресурси сме ние.
Костите ми бяха превзети от внезапен хлад. Издърпах най-близкия стол и го доближих по-близо до Нико. Джуд направи същото и започна да кърши ръце.
- И те те хванаха, че ги подслушваш ли?
- Знам, че е глупаво, но като ги чух, така се стреснах, че без да искам, изпуснах колата. Избягахме, преди да отворят вратата, но съм убеден, че са успели да ни видят. Чух как Роб ме вика по име.
- И после? - настоявах аз. Умът ми бе започнал да прави връзки. Опасни съвпадения.
- После Блейк получи назначение за тази Операция, макар да е в Екип едно. Джарвин каза, че имали нужда от Зелен, който да хакне стаята със сървъри на компанията. Той просто нямаше избор.
Бавно се облегнах назад. Да намалим изродското поколение. Ухото ми, което бе поело ударната вълна при избухването на гранатата, сякаш имаше свой собствен пулс.
„Това бе случайност - повтарях си аз. - Роб просто действаше безразсъдно." Но втората лъжа звучеше още по-неубедително и от първата. Да намалим изродското поколение. Как? Като ги поставяме в смъртоносни ситуации по време на Операции, които биха могли да минат за инциденти? Роб и преди бе убивал деца. Знаех само за онези две, които бях видяла в спомените му, но кой можеше да каже дали не са били повече?
Господи! Ослепителна вълна от гадене избухна нагоре по стомаха ми. Дали не ги бе убил, за да намали броя на децата тук, долу?
Не, не. Трябваше да спра. Мислите ми се въртяха в кръг и излизаха извън контрол. Това бяха просто Нико и Джуд - две деца с прекалено много свободно време, през което да стоят и да си измислят страхотии. Те постоянно сръчкваха неприятностите, а после се правеха на шокирани, когато те се обръщаха и ги захапваха за задниците.
- Вероятно е просто съвпадение - успокоих ги аз. Убедена съм, че имах да им кажа още нещо, но то се отвърза от веригата на мислите ми в момента, в който долових как някой извика името ми през стаята. Един от съветниците на Албан, добрият стар господин Енотско лице, стоеше пред входа на атриума.
- Той иска да говори с теб в офиса си след час.
След което се обърна на петите си и изчезна, очевидно сърдит, че бе изпратен да послужи като вестоносец.
- Какво ли пък иска? - попита Джуд, очевидно объркан.
Човек почти никога не можеше да види ходещите костюми на повече от няколко сантиметра от Албан. Нямаше да се учудя, ако те проникваха всяка нощ край леглото му и се редуваха да му шептят планове на ухо, докато той спеше.