- Добре. Ще ида да взема ключовете.
- Кейт? - казах аз, хващайки я за ръката. - Свърши ли?
Тя се усмихна.
- Свърши още преди десет минути.
- Вярно ли? - в ушите ми гласът ми звучеше като на малко дете. Усещах се като на пет години, точно както се бях почувствала, когато веднъж се бях загубила в мола и внезапно се бях натъкнала на ръката на баща ми, след като трескаво го бях търсила. Знаех, че е глупаво да плача, но изтощението ме бе докарало до точката на пречупване, а непредвидимото и неочаквано освобождаване на страх и болка ме избута дори след нея.
Кейт пристъпи към мен, прихващайки лицето ми между ръцете си. Това бе като да се взираш в пълна луна, която се издигаше и прорязваше нощта.
- Знаех си, че можеш да се справиш с това.
Затворих очи и ги стиснах, а зад клепачите ми се появи бяла палатка. Там бе Мейсън, който поемаше последния си дъх. Миризмата на вдървения кожен намордник. Роб, който крещеше и крещеше, и крещеше... Исках да й кажа всичко, да го излея върху нея и тя да поеме частично смазващата му тежест. Бе ми предлагала това толкова много пъти и всеки път я бях отхвърляла и й се бях противопоставяла. Дори и сега усетих как същата тази съпротива се обвива около гръдния ми кош, опитвайки се да защити слабия мускул, който биеше вътре.
- Беше ужасно - прошепнах аз.
Тя изтри една самотна сълза от бузата ми.
- Но ти бе по-силна.
Поклатих глава.
- Не бях... Аз бях...
Как можеше да го изразя така, че да ме разбере?
- Джуд и Вида ми разказаха напълно различни неща.
Отворих очи, претърсвайки лицето й за знак на лъжа.
- Те добре ли са?
- Прекрасно са - обеща ми тя. - Притесняваха се за теб. Ще те заведа горе при тях, но първо мисля, че трябва да се погрижим за малкия ни проблем. - Тя кимна към Кланси. - Нали?
- Да - потвърдих аз, поемайки си дълбок, потръпващ дъх. - Добре.
Екипът на Коул и Кейт бе преместил децата в атриума. Бяха затворили вратите, блокирайки по този начин гледката към постоянния приток на тела, които се взимаха от спалните помещения и се носеха долу в Лазарета. Това бяха агентите, които бяха свалили Албан - всичките до един. Част от мен смяташе, че е глупаво да се опитват да ни попречат да видим това, ала друга част им бе благодарна.
Поех си въздух, мъчейки се да се освободя от напрежението в раменете си, и се пресегнах към вратата.
Бяха избутали повечето маси към външния край на стаята, а центъра бяха оставили за походни легла. Медицинският персонал се грижеше за някои от децата и агентите, които имаха натъртвания и ожулвания. Изглеждаше безумно да пренебрегват напълно оборудвания Лазарет в полза на влаченето на марли и антисептични средства тук, горе. Поне докато не си припомних, че същото болнично крило в момента функционираше като импровизирана морга...
- Всички ли са мъртви? - попитах тихо. В допълнение към двайсет и няколкото деца от Лигата, които се бяха скупчили в центъра на стаята, ядейки за закуска каквото бяха успели да открият в склада към кухнята, имаше около четирийсет агенти, които образуваха кръг по периметъра на залата - разположени в тъмнеещи черни групи. Но това бяха лицата, които очаквах да видя: агенти, които бяха отговорни за отряда „Пси", инструктори, онези, които ни гледаха с тъжни и бленуващи очи, когато си мислеха, че не ги наблюдаваме.
- Тези, които не искаха да се предадат - внимателно каза Кейт.
Значи,всичките?
- Знам, че най-вероятно сте си мислили, че всички са срещу вас, но имаше няколко агенти, които бяха заслепени от убийството на Албан и останаха тук само защото бе прекалено късно да си тръгнат без възмездието на Джарвин. Те не се противопоставиха, когато влязохме в спалните помещения, и бяха свободни да си идат, ако не желаеха да участват в това.
Очите ми не спряха да обхождат стаята, докато не ги откриха всичките. Дунди и Лиъм стояха пред един от телевизорите с гръб към мен и наблюдаваха новинарски репортаж пред някаква бяла сграда с купол. Джуд и Вида бяха до тях, свити на пода пред Нико, който изглеждаше така, сякаш полагаше неимоверни усилия да се свие на топка и да изчезне завинаги.
Кейт проследи погледа ми.
- Ще говорим за това по-късно.
- За какво ще си приказвате? - дочу се провлечен говор зад нас. Усетих как една тежка ръка падна върху рамото ми. - Възможно ли е да е за моята малка особа?