- Така ме изплаши! - каза той. Аз също го прегърнах. Моят едночленен комитет по посрещането.
- И аз се притеснявах за вас - признах аз. - Нещо случи ли се?
Той поклати глава, а къдриците му се разхвърчаха.
- Откри ли го?
- Нали ти казах, че е наред - Вида сложи ръка на рамото му и се опита да го отскубне със сила. - Джудит! Пусни!
Кейт се засмя и го потупа по гърба.
- Ела. Трябва да кажа нещо на двама ви с Нико.
Това бе достатъчно, за да накара Джуд малко да ме поотпусне.
- Той все още не е проговорил. Не мога да го принудя да изрече и дума. Все едно се е изключил.
Помахах му лекичко, докато тя отвеждаше него и Вида обратно към Нико.
- А! - измънка Коул. Усетих как се стегна и си оправи стойката, която премина от небрежна и леко прегърбена в изпънати рамене. Събран. Дори лицето му сякаш загрубя. Той се отблъсна от стената, на която се бе облегнал, и мина покрай мен без нито дума. Хвърли ми само предупредителен поглед през рамо.
А с по-малко и от него удостои Лиъм, който дори и на същото не бе способен, докато се разминаваха и поемаха в противоположни посоки. Срещнах очите на Дунди и изражението там бе достатъчно, за да ми обясни, че скоро щеше да последва разяснение.
„Жив, жив, жив, жив", пееше сърцето ми. Оставих отровния спомен, който Кланси ми бе показал, да прокърви, докато в гърдите ми не остана нищо освен жужащ блясък. Той ми спря дъха. Жив. Мръсотията по лицата им не бе нищо. Раната на брадичката на Лиъм, която се бе отворила наново, не беше нищо. Пукнатината върху едното от стъклата на Дунди не беше нищо.
Те бяха всичко.
И двамата застанаха пред мен с ръце, скръстени пред гърдите. И на лицата на двамата се наблюдаваше едно и също неодобрение.
- Вие, момчета, наред ли сте? - попитах аз, след като те очевидно не смятаха да казват нищо.
- А ти? - изстреля Лиъм обратно. - Какво си мислеше, като тръгна така, и то сама след него?
Настръхнах от тона му.
- Мислех си, че той неслучайно се остави да го доведем тук, и се оказах права -пресегнах се към джоба си и извадих една от снимките от скритите сгънати документи. Дунди погледна с леко отвращение изцапаната хартия, която му подадох.
- Тази кръв нали в един момент не е била в тялото ти?
Притиснах я към гърдите му, принуждавайки го да я вземе.
- Проследих го до кабинета на Албан. Ето това търсеше.
Лиъм се наведе напред, за да види. Очевидно при тях нямаше същия умствен блокаж, който се бе проявил при мен. Очите им просветнаха, когато я разпознаха. Челюстта на Дунди даже направо увисна.
- Той търси нея - казах аз. - Тези снимки бяха в една папка заедно с онова, което предполагам, че е изследвала. Не знам дали той си е мислел, че тя е тук, или пък е смятал, че Албан може да има някаква информация, но...
Коул се качи върху масата в центъра на стаята и плесна два пъти с ръце. След което ги постави около устата си.
- Моля за вашето внимание!
В тона му имаше някаква официалност, която звучеше неестествено. Очевидно, че със закачливите усмивки и вбесяващото дразнене бе приключил за тази сутрин. Агент Стюарт нямаше време за него.
- Добре. Ще гледам да съм бърз - агентите и децата в стаята се местеха, прииждаха към походните легла и масите, за да могат да застанат пред него. -
Това, което се случи тук... приключи. Вие се справихте със задачите си прекрасно. И макар да ми се иска да мога да ви кажа, че те всъщност в края на краищата нямаше да приведат плана си в действие, допускам, че всички знаем, че това ще е една лъжа.
Лиъм се премести и се облегна на стената, заемайки абсолютно същата поза, в която бе брат му преди няколко минути. Той задържа очите си върху мен, очевидно очаквайки нещо.
- Вижте, не си падам по красивите речи. Не смятам и да ви лъжа, защото вас цял живот ви лъжат и е крайно време това да спре. Ето какво трябва да знаете -той прочисти гърлото си. - Когато Албан започна всичко това, той искаше просто да изложи истината за ОМИН и Грей да си признае грешката с лагерите. Повече от всичко желаеше тази държава да стане такава, каквато е била преди - страна, с която се гордееше и на която се радваше да служи. Независимо от гадостта, в която се превърна накрая, Детската лига бе негова мечта. Той искаше този живот отново. Но аз смятам, че повече не можем да се върнем назад.
Приближих се до Дунди, за да мога да виждам по-добре. Останалите деца зяпаха като омагьосани. И защо да не бяха? Усещането бе същото като по време на всички онези пъти, в които бях слушала Лиъм да говори за освобождаването на лагерите. Страстта зад думите им подкопаваше всяко съмнение, което те твърдяха, че имат в способността си да се изразяват. Те се оставяха да горят, когато мнозинството от нас дори се страхуваше да бъде затоплено от огъня.