„Той е един от нас", помислих си. Другите нямаха идея, но въпреки това чувстваха, че всичко е наред, че бе редно той да поеме отговорност.
Лиъм се присмя и завъртя очи. Дунди и аз се спогледахме и се зачудих дали той усещаше също така и разочарованието, което Лиъм изпращаше към нас - вълна след вълна.
- Сега за нас има само два пътя - напред или никъде. Ние всички, които се завърнахме днес, напускаме това място и оставяме това име назад. Още не знам какви ще бъдем или дали въобще ще имаме друго име, но сме наясно какво ще направим. Ще разберем какво всъщност причини ОМИН, ще разобличим всеки отговорен за това и ще извадим тези деца от тези помийни ями на страдание. Ние напускаме. Отиваме обратно в ранчото - в този момент там има агенти, които го подготвят. Искаме всички вие да дойдете. Искаме да сте готови да се биете. Нуждаем се от вас!
Кейт се изправи от мястото, на което седеше при другите, и ми махна, преди да излезе през вратата от противоположната страна на стаята. Вида, Джуд и Нико не я видяха как излиза. Те кимаха, оставяйки обещанията на Коул да ги пометат и запратят в опияняващия приток от възможности. Долавях как той затрептява и в мен. Нямаше съветници, които да му вкарват думи в устата, нямаше заключени шкафове с папки, нямаше тъмни коридори. Това бе честно. Истинско.
- Какво е това ранчо? - прошепна Дунди.
- Това е старият временен Щаб на Лигата, близо до Сакраменто - обясних му аз. - Пуснали са кепенците там, когато са довършили този.
- Ние се нуждаем от вас! - повтори Коул, а очите му се отклониха към нас. - Но изборът е изцяло ваш.
Срещнах погледа му и се постарах да не завъртя очи, когато ми намигна. Знаеше, че ме има.
Същото осъзна и Лиъм.
Той се отблъсна от стената, но се остави да го хвана за якето, докато минаваше край мен. Раменете му се тресяха от всяко дълбоко, дрезгаво вдишване, което поемеше. След като няколко дни бе възстановявал силата си, Лиъм отново изглеждаше така, сякаш бе на крачка от припадък. Кожата му бе пепелива, а очите му горяха, докато се взираше в мен.
- Кажи ми, че ще тръгнеш днес с нас - прошепна той. - С Дунди и мен. Знам, че си прекалено умна, за да се вържеш на тези простотии. Аз те познавам.
Той видя отговора в лицето ми. Ръцете му хванаха китките ми и ги изблъскаха настрани.
Точно преди да стигне до вратата, Лиъм се обърна и каза с пресипнал глас:
- Тогава вече просто нямам какво да ти кажа.
Коул изчезна след словото си, измърморвайки нещо от рода на „отивам да го проверя", и то без да дава излишни обяснения какво или кой беше въпросното то. Мина ми през ума да го проследя, за да съм сигурна, че то не беше Кланси Грей, но не бях убедена, че можех да стана от масата, дори и да се бях опитала. Ние, петимата - Джуд, Вида, Дунди, Нико и аз - бяхме заели една от кръглите маси близо до един телевизор, най-вече за да останем настрани от агентите, които се опитваха да „затворят" сградата и да вземат всичко, от което биха могли да имат нужда.
Един час бе минал. Повече от достатъчно време, за да може Джуд да попита: „Кейт върна ли се вече?", а аз да започна да се притеснявам за Лиъм. Усещах обаче, че колкото по-дълго стоях тук, толкова по-тежки ставаха крайниците ми, докато накрая не постъпих като Нико от другата страна на масата и подложих глава на ръцете си, за да намаля по този начин тежестта в раменете ми.
- Тя каза, че ще отнеме известно време - обясни му Вида, проверявайки отново часа върху стария си Разговорник. - Ние сме седемдесет души. Това са много колела за подсигуряване.
- Предаваме на живо от сградата на Капитолия на щата Тексас, където президентът Грей и представители на Федералната коалиция ще открият Срещата на върха „Единство" след по-малко от петнайсет минути...
Джуд се пресегна, за да усили звука. Цяла сутрин той бе олицетворение на спокойствието. Нито веднъж не започна да хленчи колко е гладен или уморен. От цялата ни тъжна група той бе единственият, който в действителност внимаваше за случващото се на екрана. Нико се бе оттеглил толкова навътре в себе си, че беше като изпаднал в летаргия. Дунди постоянно гледаше ту часовника на китката си, ту вратата.
Предаването на живо на мирната среща на върха в навечерието на Коледа бе започнало преди петнайсет минути - в девет часа тексаско време. Имаше най-вече общи планове на публиката, при това на много малка част от нея. Когато операторът погрешка се спря на група протестиращи с техните лозунги, всичките от които, естествено, се държаха възможно най-далеч от сградата, предаването изведнъж прекъсна.